Тя, която трябваше да умре [bg]

Ерика провери за всеки случай, но не, образът на Кузнецов в интернет беше почти... миловиден. Пишеше, че е ресторантьор, шегаджия, хокеен фен и специалист по пържолите от мечешко и организирането на празненства за елита. Но статията на Микаел обрисуваше съвсем друга картинка. Кузнецов беше човекът зад хакерските атаки и дезинформирането, довели до срива на борсата. Той беше кукловодът зад лъжите и омразата, които се разпространяваха по цял свят, а това беше сензация и нищо друго. К акво, по дяволите, си мислеше Микаел? Как можеше да остави подобни сведения за края на репортажа, и то просто да ги нахвърля, без никакви доказателства?

Ерика отново изчете откъса и видя, че името на Кузнецов представлява линк към редица документи на руски. Повика Ирина, техния редактор, тъй като тя беше помагала на Микаел по-рано това лято. Ирина беше на четиресет и пет, ниска и мургава, с топла усмивка и големи очила с рогови рамки. Седна на стола на Ерика и веднага се зачете в материала, коментирайки на глас. Щом стигна до края, двете се спогледаха и Ирина промърмори:

– Мътните ме взели.

Микаел тъкмо се беше добрал на патерици до апартамента си и не разбираше какви ги говори Ерика по телефона. От друга страна, в момента мисълта му не беше особено бърза. Бяха му дали морфин, главата му тежеше и го тормозеха спомени.

Известно време Лисбет беше заедно с него в болницата и това му вдъхваше спокойствие. Хубаво беше да може да поговори с единствения човек, който можеше да разбере през какво е преминал. Но тъкмо когато свикна с присъствието ѝ, тя изчезна, без да се сбогува или да каже каквото и да е. Разбира се, настана суматоха. Лекарите и сестрите търчаха да я търсят. Бублански и Соня Мудиг, които не бяха приключили със свидетелските показания, също. Естествено, това не доведе до нищо.

Лисбет я нямаше и Микаел го понесе тежко. По дяволите, Лисбет, защо вечно бягаш от мен? Не разбираш ли, че се нуждая от теб? Но каквото, такова. Микаел компенсира отсъствието ѝ с псувни и проклятия и още повече болкоуспокояващи.

Понякога, на границата между деня и нощта, имаше чувството, че ще полудее. А ако все пак успееше да заспи, винаги сънуваше пещта в Моронсала. Присънваше му се, че пламъците малко по малко поглъщат тялото му, след което се будеше с рязко движение или вик и поглеждаше объркан към краката си, за да види дали не горят наистина.

Най-хубави бяха следобедите, когато имаше посетители и почти забравяше за себе си, или поне успяваше да държи спомените от стъкларската работилница настрана. Най-неочакваното посещение беше, когато на вратата се появи тъмнокоса жена с искрящи очи, прегърнала букет цветя. Носеше светлосин костюм с панталони тип чарлстон, а косата ѝ беше грижливо сплетена на плитки. Приличаше на спринтьорка или танцьорка и се движеше почти неподвижно. В първия момент Микаел не можа да се сети откъде я познава. После обаче осъзна, че това е Кади Линдер, с която се беше запознал във входа на Фискаргатан.