Трите дъщери на Ева [bg]

– Той не е нашият майстор и ние не сме неговите чираци.

– Aз съм – заяви Ширин, грабна големите щипки за салата и я разбърка. – Aз съм негов предан последовател. Пери замълча. Не знаеше какво да каже.

– Единственото ни общо нещо с Мона е уважението ни към Азър. Какво ти става? Мислиш, че харесваш професора.

Пери се изчерви. Мразеше се за това, че не умее да прикрива чувствата си.

– За съжаление, той очаква твърде много от нас и ние няма да успеем да задоволим изискванията му.

– Страх те е да не го разочароваш? – подсмихна се Ширин, взе купата и тръгна към стаята си. – Ами тогава недей!

– Един момент – спря я Пери. Устата ѝ беше пресъхнала. Боеше се от отговора на въпроса и все пак го зададе.

– Имаш ли връзка с него?

Ширин спря по средата на стълбите и се обърна. Очите ѝ пламтяха от гняв.

– Ако питаш, защото си параноичка, това е твой проблем. А ако питаш, защото ревнуваш, това пак е твой проблем.

– Нито съм параноичка, нито ревнувам! – Пери не успя да се овладее и закрещя.

– Не думай! – засмя се Ширин. – В Иран има поговорка: "Онзи, който се държи като мишка, ще бъде изяден от котката".

– Какво искаш да кажеш?

– Искам да кажа да не се бъркаш в живота ми, мишле, че жива ще те изям!

Ширин продължи нагоре по стълбището и остави Пери в кухнята с чувството, че е жалко нищожество.

Как мразеше Азър! Арогантността, небрежността и безразличието му към нея, докато флиртуваше с Ширин, а и кой знае още с кого. Зави ѝ се свят, сякаш вихър от омраза се надигна в душата ѝ и се въртеше неконтролируемо. А имаше такива големи очаквания за него. Със знанията и далновидността си той трябваше да я измъкне от ужаса на онова, което я измъчваше още от детството ѝ. Но той не го направи.

Всъщност най-много мразеше себе си. Мразеше затормозения си ум, който беше причина за кошмарите, мразеше непривлекателното си тяло, което влачеше насила всеки ден, без да може да му се наслаждава, както и милозливото си изражение, от което искаше да се отърве, като го размени... може би с това на близнака си... защо беше умрял? А тя беше жива? Не беше ли това поредната ужасна грешка на Бог?

Пери не можеше да е като Ширин – дръзка и уверена, нито като Мона – набожна и непреклонна. Беше уморена от себе си. Миналото я беше наранило и тя се страхуваше от бъдещето. С мрачен дух, лутаща се по природа и плаха като новородено тигърче, тя не съумяваше да отдаде значимото на дивото, което таеше в себе си. Никой не знаеше колко мъчително е да си Пери... да можеше да заспи и да се събуди като някой друг! Или още по-добре – изобщо да не се събуди.

През нощта бебето в мъглата отново се появи. Лилавото петно на лицето му беше по-голямо. То зарони лилави сълзи на леглото ѝ. Тъмният, наситен цвят на узрели сливи плъзна навсякъде. Бебето бръщолевеше на своя си език и я насърчаваше да направи нещо, което трябваше отдавна да стори. Кой знае, може би щеше да види отново таралежа. И щеше да се увери какво се случва с онези, които не са допускани в рая.