Посредникът
- Автор: Хейг Брайан
- Серия: Шон Дръмънд #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посредникът». Краткое содержание книги:
Заедно с екзотичната си партньорка Биан Тран Дръмънд тръгва по бързо изстиваща следа, която ги довежда до неочаквани разкрития. Самоубийството се оказва грижливо маскирано убийство, кодираните текстове крият позорна тайна, която може да срути правителството, да изхвърли президента от Белия дом и да провали войната в Ирак.
А по следите на Дръмънд сякаш върви още някой с единствената задача да унищожава всеки свидетел и всяка улика, които биха помогнали за разплитане на коварния възел. Изправен срещу цялата административна, разузнавателна и военна машина на САЩ, непокорният военен юрист трябва да избере между лоялността към армията и дълга към истината.
— Може би не сте го притиснали както трябва. И кои са тези „ние“?
Тя се загледа настрани.
— Големи хора. Не ти трябва да знаеш имената им, а и все едно няма да ти ги кажа.
— Тайгърман? Хършфийлд? Налучках ли?
Вместо прям отговор тя каза:
— Само преди три години Управлението би се преборило с всички тях. Толкова много престиж, самочувствие и влияние загубихме след единайсети септември. Знаеш ли, че президентът се кани да назначи нов директор?
— И какво? Сегашният ще трупа пари от управителни съвети, лекции и книги. Новият ще разбере, че ти си му по-необходима, отколкото той на теб. Бюрокрацията е вечна и бюрокрацията винаги побеждава.
— Не съм толкова сигурна. Вашингтон се променя. Задават се промени и в Управлението. Може и да са за добро.
— Кой е Турки ал Файеф? — попитах аз.
— Турки е вторият, третият или четвъртият човек в саудитското разузнаване.
— Не може ли по-точно?
— Зависи колко принцове са решили да си играят на шпиони. Познавам го от много години. Щом той е в службата, принцовете наистина правят само това — играят си. Съвсем безобидно.
— Но той не е безобиден.
— Не го упреквай. Турки върши най-доброто за страната си, както и ние за нашата.
— Тогава наемете го. Той се справя по-добре.
— Стига си се правил на наивен, Шон. Не ти отива.
— Извинявай, задето си мислех, че сме дошли да свършим каквото трябва.
— Откъде знаеш, че не вършим каквото трябва?
Филис не е съвсем лишена от чувство за срам, но страда от онзи досаден вашингтонски синдром — пълна неспособност да се изчервява дори и при най-наглата лъжа.
— Какво знае Али бин Паша, та всички умират от страх? — попитах аз.
— Може би нищо. Или много неща. Но той е саудитец и сънародниците му ще се справят с него по-добре от нас.
— Знам, че не вярваш в това.
По пистата се устреми тежък транспортен самолет. Тя каза нещо, но думите потънаха в рева на двигателите. Постояхме мълчаливо, гледайки как самолетът излита, и продължихме да го следим с очи, докато пилотът започваше поредица от сложни маневри, за да се предпази от евентуална ракета земя-въздух. Гадно място.
Пътниците в опашката на самолета сигурно се скъсваха от повръщане; усетих, че и на мен ми призлява.
— Ами Шараби?
— Кой?
Погледнах я.
— Не можеш да позволиш това.
— Изпълнявам заповеди. — След малко тя изтъкна. — Едва ли има смисъл да казвам, че и ти ще ги изпълняваш.
— Той ни предаде.
— Убеден ли си? Имаш подозрение, основано на несигурни косвени доказателства. Няколко имейла в компютъра на човек със сериозни психически проблеми, който може би е извършил самоубийство. Ако беше съдебен защитник, би ли допуснал да бъдат представени на съда? — И двамата знаехме, че въпросът е чисто теоретичен, защото вече нямаше да ме пуснат да припаря и на десет километра от въпросния компютър с неговите уличаващи писма. Все пак тя добави: — Нямаш конкретно доказателство, че Шараби е предал някакви тайни на иранците. Той дори не е американски гражданин. А гражданството е задължително при обвинение в държавна измяна, нали?
— Заподозрян е в убийството на Клифърд Даниълс.
— Нали каза, че убиецът е жена?
— Казах още, че според мен тя е наемен убиец. Тоест само оръдие на убийството.
— Пак навлизаш в догадки. Мислех, че законът работи с установени факти и че всеки е невинен до доказване на противното.
В тия лукави думи долових адвокатски привкус, сякаш Филис повтаряше глупостите, съчинени от безименните големци във Вашингтон. Представяте си колко обичам да ми четат правни лекции.
— Следствието винаги започва от смътни и несигурни подозрения — уведомих я аз. — Като задълбаеш малко повече, решаваш върху кого от заподозрените негодници да се съсредоточиш. А ако толкова те интересува, презумпцията за невинност се отнася до съдебните заседатели, не и до следователите. За ченгето всеки е виновен до доказване на противното.
Тя не отговори.
— Той е заподозрян. Трябва да бъде разпитан.
— Той е иракски гражданин. Намираме се в Ирак. Нямаш нито правни основания, нито власт, нито достъп до него, за да го разпиташ.
— Няма проблеми. Просто отивам в кабинета му и задавам няколко въпроса. Съвсем безобидно. По човешки. Да видим какво ще изскочи.
— Наредиха ми да ти предам три думи: забрави за него.
Кръстосахме погледи.
— Първите избори в Ирак са насрочени за януари — каза тя. — Това е извънредно важен жалон по пътя към победата в тази война, необходима крача към връщането на нашите войски у дома. Махмуд Шараби — може би си прочел във вестниците — е сред основните претенденти за поста министър-председател.