Посредникът
- Автор: Хейг Брайан
- Серия: Шон Дръмънд #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посредникът». Краткое содержание книги:
Заедно с екзотичната си партньорка Биан Тран Дръмънд тръгва по бързо изстиваща следа, която ги довежда до неочаквани разкрития. Самоубийството се оказва грижливо маскирано убийство, кодираните текстове крият позорна тайна, която може да срути правителството, да изхвърли президента от Белия дом и да провали войната в Ирак.
А по следите на Дръмънд сякаш върви още някой с единствената задача да унищожава всеки свидетел и всяка улика, които биха помогнали за разплитане на коварния възел. Изправен срещу цялата административна, разузнавателна и военна машина на САЩ, непокорният военен юрист трябва да избере между лоялността към армията и дълга към истината.
Когато млъкна, за да си поеме дъх, аз бързо вметнах:
— Ето и още една правна подробност. За екстрадиране се изисква писмена заповед от Министерството на правосъдието.
— Това е смешно.
Отвърнах с адвокатска логика:
— Да, но такъв е законът.
Уотърбъри ме огледа озадачено.
Този човек си нямаше ни най-малка представа за правните аспекти на екстрадирането, което повдигаше изкусителния въпрос от кого точно идва идеята. Имаше три възможности:
Вариант А: по неизвестна причина някой във Вашингтон желае Бин Паша да потъне навеки в саудитски затвор.
Вариант Б: някой във Вашингтон харесва идеята саудитците да пердашат пленника, докато пропее, което, макар и доста разпространено в наши дни, все пак нарушава Конвенцията на ООН против инквизициите, подписана между другото и от Съединените щати.
И вариант В: саудитците искат Бин Паша и са ни поставили пред избор: или го предайте, или в най-скоро време се гответе за преминаване на конска тяга.
И трите варианта изглеждаха убедителни. Както поотделно, така и заедно.
Извод: ако заповедта идваше от Белия дом, както подозирах, трябваше да се готвя за ново назначение, а може би и нова професия или дори нов живот. Но откровено казано, вече не ми пукаше, което винаги е твърде опасно за човека отсреща. А и не бях съвсем безпомощен. В моя полза действаше златното вашингтонско правило: който има най-много за криене, винаги държи най-слаби карти.
Знаех това. Марк Уотърбъри също го знаеше. Затова си пое дълбоко дъх и реши, че е назрял моментът за нов подход. Заряза гръмовната тирада и се усмихна приятелски.
— Шон… Виж сега, не го решавам аз. Разбираш ли, идеята има подкрепа във Вашингтон.
— Къде по-точно?
— На високо. Нека не уточняваме.
Иска ти се.
— Добре. Покажи ми писменото съгласие на правосъдния министър.
— Аз… — За момент той се обърка. — Сигурен съм, че може да бъде убеден да подпише.
— Е, никога не се знае. Дали да не го попитаме?
За момент всички млъкнаха. После шейхът ме погледна и попита:
— Какво би ви накарало да се съгласите, полковник?
Сигурен бях, че е чул какво казах, и можех само да предполагам, че намеква за подкуп. Изкушавах се да изпробвам доколко е искрен; така де, намирахме се в страната на вълшебните лампи, а потъркаш ли лампата, изскачат всякакви чудесии. Но, от друга страна, който предлага подкуп, често е готов и на други неща. Например да те нарани. Или още по-лошо.
Затова пренебрегнах намека и отговорих:
— Нека ви обясня какъв ми е проблемът. Вие никога не споделяте.
Той се усмихна студено и ме посъветва:
— Не бива да вярвате на клеветите за моята страна, които четете във вестниците.
— Откога работите в саудитското разузнаване?
— Над двайсет години. Защо питате?
Погледнах го в очите и казах:
— През 1996 година работих по разследването в Хобар Тауърс.
По очите му разбрах, че е схванал накъде бия. След като арабски терористи взривиха американската казарма в Хобар Тауърс в Саудитска Арабия — при което загинаха деветнайсет американски военни и стотици други бяха ранени, — саудитците набързо арестуваха заподозрените и светкавично ги обезглавиха, без да допуснат до тях нито един американски следовател.
Както споменах, имах участие в това разследване и надушихме участие на Ал Кайда; но си останахме само с лошата миризма. Често се питам колко различен щеше да бъде светът днес, ако бяхме успели да разпитаме заподозрените и евентуално да узнаем повече за Ал Кайда и бъдещите й планове. Би било добре както за Америка, така и за Саудитска Арабия.
Но саудитците водят собствена игра в региона, горе-долу със следните правила: ние си прикриваме задника, а ако някой напъха пиратка във вашия, не ни пука. Очевидно те имаха някакъв негласен договор с Ал Кайда, вероятно предвиждащ тайно заплащане, срещу което терористите се задължават да не им пипат къщичката, а да досаждат на хора като нас.
Никой не може да го докаже. Но обезглавяването на заподозрените по взрива в Хобар Тауърс направи невъзможно да се докаже каквото и да било, освен че смъртта на деветнайсет американски патриоти остана без възмездие. Саудитците често предпочитат да си заровят неприятностите по-надълбоко — в буквалния смисъл на думата — и ние направихме същото.
Както можеше да се очаква, Уотърбъри бе възмутен от моето нахалство и заяви:
— Самозабравяш се, Дръмънд. Веднага се извини на шейха.
— Ако ми обясниш защо, може и да му се извиня.
— Вбесяваш ме. Шейх Ал Файеф е почетен гост и великодушно ни предложи ценната си помощ.