Посредникът
- Автор: Хейг Брайан
- Серия: Шон Дръмънд #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посредникът». Краткое содержание книги:
Заедно с екзотичната си партньорка Биан Тран Дръмънд тръгва по бързо изстиваща следа, която ги довежда до неочаквани разкрития. Самоубийството се оказва грижливо маскирано убийство, кодираните текстове крият позорна тайна, която може да срути правителството, да изхвърли президента от Белия дом и да провали войната в Ирак.
А по следите на Дръмънд сякаш върви още някой с единствената задача да унищожава всеки свидетел и всяка улика, които биха помогнали за разплитане на коварния възел. Изправен срещу цялата административна, разузнавателна и военна машина на САЩ, непокорният военен юрист трябва да избере между лоялността към армията и дълга към истината.
При първа възможност Филис се оттегли да посети шефа на местния отдел по някакви — както неясно се изрази — „важни дела“.
Шейхът я последва по петите, вероятно за да открие петзвезден хотел с работещи климатици и румсървис.
Уотърбъри също си тръгна, без да ни информира къде отива. Но справката от ЦРУ категорично предупреждаваше, че в Багдад масово похищават хора за откуп, тъй че… оставаше само да стискам палци и да се надявам.
Ние с Биан получихме заповед да останем в самолета и да пазим Абдул, докато дойде военна полиция да го откара в „Абу Гариб“.
Прехвърлихме се в кухнята, където открихме в хладилника грамадно парче салам, и си направихме сандвичи; аз си сложих майонеза, тя горчица и отидохме да обядваме на голямата заседателна маса.
Взехме и последните четири бири. Не стигаха дори колкото да ни замаят, но ние вече бяхме пияни от безпомощност.
Най-сетне можехме да сравним впечатленията си насаме. Биан започна първа с въпроса:
— Натриха ли ти носа?
— Бас държа, че при теб е било по-зле.
— Уотърбъри не ме притеснява. — Тя се усмихна. — Той е въздухар. Важното е да не му се връзваш. Прави като мен — просто си представи, че го няма.
— Хей, като ти казах да не стреляш по хората, нямах предвид и него.
Тя натисна спусъка на въображаем пистолет и се разсмя.
— Дръпнаха ни килимчето изпод краката, Биан.
— Защо си толкова изненадан? Нима наистина вярваше, че ще ни оставят да доведем следствието до край?
— Колкото и да е наивно — вярвах.
— Засрами се.
— От кого го чувам?
— Признавам, че съм разстроена. Разочарована съм. Как иначе? Просто… Виж, след като разбрахме какво става тук, след като осъзнахме мащабите и възможностите… дано да не ти прозвучи цинично, но не вярвах, че ще ни позволят да разкрием цялата истина.
— Не сме ли тук, защото ти настояваше да я разкрием?
— Имахме ли избор? Научаваш, че първоначалната причина за тази война може да се окаже една голяма лъжа, че човекът, когото пратихме тук да поеме властта, може да е в малкото джобче на лошите и може би е разкрил на враговете ни безценна тайна. Разполагаш с възможност да разбереш истината и може би да направиш нещо. Ще откажеш ли? — Тя стисна ръката ми и добави: — Нямахме избор. Още от мига, когато влязохме в апартамента на Клиф Даниълс, бяхме обречени да попаднем тук, да свършим каквото трябва и да ни кажат, че не бива да продължаваме.
— И ти го приемаш?
— Аз съм войник. Изпълнявам заповеди.
— Не те питах това. Приемаш ли го?
— Добре де… потисната съм. Отчаяна съм. Отвратена съм от правителството ни. — След малко тя сподели: — Но ще ми мине. Потърси и ти начин да го преодолееш.
Това кротко мрънкане бе последното, което очаквах от свирепата Биан. В края на краищата именно нейното упорство ни доведе тук. Е, през последните дни бях допуснал цял куп погрешни преценки, а и както останалите три милиарда мъже на планетата не разбирах много добре жените.
След дълго и замислено мълчание тя попита:
— Какви бяха инструкциите на Филис относно Шараби?
— Няма никакъв Шараби. Въобразил съм си го. А Уотърбъри какво ти каза?
— Нещо подобно. Ами изтичането на информация?
— Не можеш да стигнеш до едното без другото. Освен това Филис запази всички важни електронни адреси.
— Така е. Стана ли дума да прекратим разследването за смъртта на Клиф Даниълс?
Погледнах я. Тя заяви съвършено невинно:
— Питам само защото Уотърбъри не спомена нищо подобно.
Едновременно отпихме от бирата и изведнъж чухме тътена на мощна експлозия. Полилеят над главите ни се разтърси — значи беше наблизо. Шосето от Багдад за летището носеше неофициалното име „Алея на самоубийците“ и, изглежда, някой атентатор самоубиец току-що си бе свършил работата. С малко късмет можеше да се окаже, че е очистил Уотърбъри.
Биан мълчаливо избута секретарската уредба към средата на масата. Натиснах бутона за Вашингтон, продиктувах номера на любезната телефонистка и след няколко сигнала чух недоволния глас на детектив Бари Ендърс:
— Божичко… я виж кое време е. Ако ме будиш за някоя глупост, ще ти откъсна главата.
Представих се и казах на Ендърс, че Биан е до мен и слуша, после го уведомих:
— Обаждаме се с нови сведения за разследването.
За момент настана тишина, после Ендърс каза:
— Какво разследване?
— Бари, аз съм — отвърна Биан. После добави малко раздразнено: — Не ни будалкай.
— Кой кого будалка? Вчера пристигна цяла тайфа федерални. Взеха всичко — случая, протоколите от местопрестъплението… записките ми… лабораторните образци. Дори ми откъснаха страниците от бележника. Само не ми разправяй, че си изненадана?