Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон
- Автор: Дюма Александр
- Серия: Тримата мускетари #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон». Краткое содержание книги:
— Да, да, така е! Накъсо казано, кралят ми дължеше награда и можеше да ме награди като войник, без да измисля тая история с откупа, която ви засяга, милорд.
— Не, тя съвсем не ме засяга, кълна ви се — отвърна Мънк със смях.
— Вие не ме обвинявате, разбирам; вие ме познавате, милорд, аз съм тъй потаен, че по-скоро гробът ще разкаже някоя тайна, отколкото аз; но… разбирате ли, милорд?
— Не — отвърна Мънк упорито.
— Ако някой друг узнае тайната, която зная…
— Каква тайна?
— Ех, милорд! Тая нещастна тайна за Нюкасъл.
— А, за милиона на господин граф дьо Ла Фер ли?
— Не, милорд, не!… Посегателството срещу ваша светлост.
— То беше изпълнено добре, кавалере, нищо повече; и нямаше какво да се говори по това; вие сте храбър и едновременно хитър воин, което доказва, че съединявате качествата на Фабий и Анибал. Вие приложихте на дело вашите средства — силата и хитростта; срещу това също няма какво да се говори; аз трябваше да се погрижа сам за защитата си.
— Е, зная това, милорд, и не очаквах друго от вашето безпристрастие; ето защо, ако беше само това отвличане, пусто да остане, това нямаше да бъде нищо. Но другото…
— Какво?
— Подробностите на това отвличане.
— Какви подробности?
— Вие знаете, милорд, какво искам да кажа.
— Не, бог да ме убие!
— Другото… Наистина много е мъчно да се изговори.
— Другото?
— Ех, тоя проклет сандък! Мънк се изчерви явно.
— Тоя мръсен сандък — продължи д’Артанян, — дъсчен сандък, знаете ли!
— О, съвсем забравих за него!
— Дъсчен — продължи д’Артанян, — с дупки за носа и за устата. Наистина, милорд, всичко останало беше добре, но сандъкът, сандъкът! Решително това беше лоша работа.
Мънк не знаеше какво да прави.
— И все пак — продължи д’Артанян — няма нищо чудно, че направих това, аз, капитан, който търси приключения; но лекомислието на постъпката ми се извинява с важността на положението и освен това аз съм предпазлив и сдържан.
— О, повярвайте ми, господин д’Артанян — каза Мънк, — че аз ви познавам добре и ви ценя.
Д’Артанян не сваляше очи от Мънк и следеше какво става в ума на генерала, докато той говореше.
— Но не се отнася до мене — каза мускетарят.
— Ами за кого се отнася? — попита Мънк, който започваше да губи търпение.
— Отнася се за краля, който няма да си държи езика зад зъбите.
— Е, а ако говори, какво ще стане? — промърмори Мънк.
— Милорд — рече д’Артанян, — много ви моля, не Се преструвайте с човек като мене, който ви говори съвсем откровено. Вие имате право да се сърдите, колкото и да сте снизходителен. Че какво! Това не е мястото на един сериозен човек като вас, на един човек, който си играе с короните и скиптрите като фокусник с топки; това не е мястото за един сериозен човек, казах; да бъде затворен в сандък като някакъв рядък предмет от естествената история. Разбирате ли, от това ще се пукнат от смях всичките ви неприятели, а вие сигурно имате много, защото сте честен, благороден, великодушен. Половината от човешкия род ще се пукне от смях, ако ви представят в тоя сандък. А не е прилично да се смеят така с второто лице в кралството.
Мънк съвсем престана да се владее при мисълта, че ще го представят легнал в сандъка си.
Присмехът, както правилно беше предвидял д’Артанян, му подействува тъй, както не биха могли да му подействуват нито превратностите на войната, нито желанията на честолюбието, нито страхът от смъртта.
„Добре — помисли си гасконецът, — страх го е: аз съм опасен.“
— О, колкото за краля — каза Мънк, — не се страхувайте, мили господин д’Артанян. Кралят няма да се шегува с Мънк, кълна ви се!
Д’Артанян забеляза светкавицата, която блесна в очите му.
Мънк се успокои веднага.
— Кралят — продължи той — е толкова добър, толкова великодушен, че не ще пожелае зло на онзи, който му е направил добро.
— О, разбира се! — извика д’Артанян. — Аз споделям напълно мнението ви за сърцето на краля, но не за главата му: той е добър, но е лекомислен.
— Кралят няма да бъде лекомислен с Мънк, бъдете спокоен.
— Значи вие сте спокоен, милорд?
— От тая страна, да, напълно.
— О, разбирам ви! Вие сте спокоен от страна на краля.
— Казах ви вече.
— Но не и от моя, нали?
— Казах ви, струва ми се, че вярвам във вашата честност и в умението ви да мълчите.
— Така е, така е! Но помислете за едно нещо…
— За какво?
— Че не съм сам, че имам другари, и то какви!
— О, да, познавам ги!
— За нещастие, милорд, също и те ви познават.
— Е, какво?
— Какво ли? Те са там, в Булон, чакат ме.
— И вие се страхувате?…
— Да, страхувам се, че в мое отсъствие… Дявол да го вземе! Ако аз бях при тях, бих отговарял за мълчанието им.