Синове на съдбата
- Автор: Арчър Джефри
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Синове на съдбата». Краткое содержание книги:
Нат и Флечър така и не се срещат дори когато се влюбват в едно и също момиче. Всеки върви по своя път, докато съдбата не отрежда единият да бъде обвинен в убийство, а другият да му стане адвокат.
— На „Къркбридж и сие“ — довърши вместо него Линда. Нат се вцепени. — Нали точно преди да заминете на почивка, помолихте да науча едно-друго за фирмата й.
— А, да! — възкликна той.
Тъкмо репетираше какво ще каже на госпожа Къркбридж, когато секретарката звънна по вътрешната линия, за да го предупреди, че го свързва с нея.
— Добро утро, госпожо Къркбридж, казвам се Нат Картрайт, главен изпълнителен директор съм на банка „Ръсел“ в Хартфорд, щата Кънектикът. Имаме предложение, към което фирмата ви може би ще прояви интерес, и понеже днес следобед ще идвам в Ню Йорк, се надявам да ми отделите няколко минути.
— Нека ви звънна след малко, господин Картрайт — отвърна жената с отсечен английски акцент.
— Ще чакам.
Запита се колко ли време ще й трябва, докато установи, че той наистина е изпълнителен директор на банка „Ръсел“. Явно смяташе да го провери — не му бе поискала дори номера. След малко телефонът иззвъня отново и секретарката съобщи:
— Обажда се госпожа Къркбридж.
Нат си погледна часовника — беше й отнело седем минути.
— Бих могла да се видя с вас в два и половина, господин Картрайт, удобно ли ви е?
— Повече от удобно — потвърди той. Затвори и пак се свърза с Линда.
— Уредете ми билет за днешния влак в единайсет и половина за Ню Йорк.
След това се обади в банка „Риг“ в Сан Франциско, откъдето потвърдиха най-големите му страхове. Веднага след като парите постъпили при тях, те получили нареждане да ги прехвърлят в „Банко Мексико“. Нат знаеше, че оттам те ще следват пътя на слънцето, докато накрая се скрият зад хоризонта. Реши, че е безсмислено да се оплаква в полицията, освен ако не иска половината банкери да научат тайната. Подозираше, че Джулия или както там се казваше измамницата е предвидила и това.
Отхвърли доста от работата, натрупала се в негово отсъствие, и се отправи към гарата, за да хване влака за Ню Йорк. Само няколко минути преди уговорения час успя да стигне в „Къркбридж и сие“, която се намираше на Деветдесет и седма улица. Тъкмо беше седнал в кабинета на секретарката, когато една от вратите се отвори. Нат вдигна очи и видя, че пред него стои изискана, добре облечена жена.
— Господин Картрайт?
— Да — потвърди той и се изправи.
— Аз съм Джулия Къркбридж, заповядайте в кабинета ми.
Същият отсечен английски акцент. Нат не помнеше кога за последно директор на фирма, особено пък нюйоркска, е идвал да го покани лично от кабинета на секретарката.
— Бях заинтригувана от обаждането ви — подхвана госпожа Къркбридж, докато водеше Нат към удобния фотьойл при камината. — Рядко банкер от Кънектикът идва да ме посети в Ню Йорк.
Нат извади от чантата си някакви книжа — продължаваше да се пита що за човек има срещу себе си. Дрехите й — точно като на измамницата, представила се със същото име, — бяха с безупречна, но много по-сдържана кройка, макар и да бе стройна и да беше прехвърлила трийсет и пет, с черната си коса и тъмните очи тази жена тук бе пълна противоположност на блондинката от Минесота.
— Всъщност ви търся за нещо съвсем просто — подхвана той. — Кметството на Хартфорд обяви за продан още един парцел за изграждането на търговски център. Банката закупи като вложение земята и търси съдружник. Сметнахме, че може би ще проявите интерес.
— Защо избрахте точно нас? — учуди се Джулия.
— Били сте сред фирмите, наддавали за парцела, където сега се намира търговски център „Робинсън“, който се развива много успешно, та решихме, че може би ще пожелаете да се включите в новото начинание.
— Донякъде съм изненадана, че не сте се обърнали към нас още преди търга — натърти госпожа Къркбридж, — ако го бяхте сторили, щяхте да установите, че според нас условията в договора са твърде ограничителни. — Нат беше изненадан. — В края на краищата се занимаваме точно с това — допълни госпожа Къркбридж.
— Да, знам — рече банкерът, за да печели време.
— Мога ли да попитам за колко се продаде парцелът? — попита жената.
— За три милиона и шестстотин хиляди долара.
— Доста над нашата оценка — отбеляза госпожа Къркбридж, след като отгърна една страница в папката пред себе си.
Нат винаги се беше смятал за добър покерджия, но сега не разбра дали жената срещу него блъфира. Беше му останал само един коз.
— Извинявайте, че ви изгубих времето — рече той и стана. — Може и да не сте го изгубили — отбеляза госпожа Къркбридж, която продължи да седи, — интересно ми е да чуя какво предлагате.
Търсим съдружник, с когото да делим наполовина — обясни банкерът и отново седна.
— Какво точно означава това? — поинтересува се госпожа Къркбридж.