Сигнал за опасност
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Германов
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Сигнал за опасност». Краткое содержание книги:
Затова е взел мерки да запази тайната.
Разработената от него система за ранно предупреждение реагира мигновено на всеки сигнал за опасност. Задаващият неудобни въпроси детектив е елиминиран светкавично. Хоби въздъхва с облекчение. Но изпълнената с решимост клиентка на убития си спомня едно име от миналото.
Двамата с Джоди се изкачиха по стъпалата и влязоха в сградата. В хладното фоайе имаше постови — също от военната полиция. Бяла каска, бели гети, блестяща карабина М–16 на гърдите. Докато приближаваха, погледът му беше прикован в краката на Джоди.
— Ричър и Гарбър за генерал Де Уит — каза Ричър.
Войникът вдигна карабината нагоре, което означаваше, че ги пуска да влязат. Ричър кимна и тръгна нагоре по стълбите. Мястото беше както всяко друго от този род, построено по спецификации, балансирани с мъка между изобилие и функционалност, подобно на частно училище, настанено в стара сграда. Всичко грееше от чистота, материалите бяха от най-добро качество, но въпреки това общото впечатление беше казармено и потискащо. В коридора, в горния край на стълбите, имаше отрупано с документи бюро, зад което седеше достолепен сержант, също от военната полиция. Зад сержанта имаше масивна дъбова врата с метална табела, на която бяха изписани името, званията и отличията на генерал Де Уит. Табелата беше голяма.
— Ричър и Гарбър при генерала — обяви Ричър.
Сержантът кимна, вдигна телефона и натисна един бутон.
— Посетителите ви, сър.
Той изслуша отговора, стана и отвори вратата. Отстъпи, за да им направи място да минат, и затвори след тях. Кабинетът беше с размери на тенискорт. Стените бяха скрити зад дъбова ламперия, а на пода беше постлан огромен тъмен килим, протрит от чистене с прахосмукачка. Бюрото беше масивно, също дъбово, а Де Уит седеше зад него. Беше някъде между петдесет и петдесет и пет, съсухрен и жилест, с изтъняваща сива коса, подстригана много късо. Докато приближаваха, ги наблюдаваше през полузатворените си сиви очи. Ричър изтълкува изражението на лицето му като нещо средно между любопитство и раздразнение.
— Заповядайте — каза той. — Седнете.
Пред бюрото имаше кожени столове за посетители. По стените на кабинета висяха множество снимки, цветни и черно-бели, бойни трофеи, награди, имаше цветни скици поне на десет модела хеликоптери, но всичко това беше служебно. Нямаше нищо, свързано с личния му живот — дори на бюрото не бе сложил снимки на семейството си.
— Е, с какво мога да ви бъда полезен? — попита той.
Говореше с гладкия армейски акцент, който се получава, след като си служил по целия свят с хора от всички краища на страната. Ричър предположи, че е роден някъде около Чикаго.
— Навремето бях майор във военната полиция — започна той.
— Това ми е известно — прекъсна го генералът. — Проверих.
Неутрален отговор. В него нямаше никакви чувства. Нямаше враждебност, но нямаше и благосклонност.
— Баща ми беше генерал Гарбър — обади се Джоди.
Де Уит кимна, без да каже нищо.
— Идваме като частни лица — продължи Ричър.
Последва кратка пауза.
— Всъщност цивилни лица — каза генералът бавно.
Ричър кимна. Първият удар.
— Идваме във връзка с един пилот на име Виктор Хоби. Служили сте заедно във Виетнам.
Генералът се престори, че не разбира. Повдигна вежди.
— Така ли? Не си спомням.
Вторият удар. Не желае да помогне.
— Опитваме се да разберем какво е станало с него.
Още една кратка пауза. После Де Уит кимна замислено, с насмешка.
— Защо? Да не би да е отдавна изчезналият ви чичо? Или ви е истинският баща, за когото никой не знае? Може би е имал мимолетна връзка с майка ви, когато се е занимавал с поддръжката на басейна? Или пък сте купили къщата, където е роден, и сте намерили ученическите му дневници, скрити зад ламперията заедно с брой на „Плейбой“ от шейсет и осма година?
Третият удар. Агресивна неприязън. Кабинетът отново утихна. Някъде в далечината се чуваше рев на хеликоптерен двигател. Джоди се наклони напред и заговори тихо:
— Тук сме заради родителите му, сър. Те са загубили сина си преди трийсет години и все още не знаят какво в действителност е станало с него. Още тъгуват.
Де Уит я изгледа със сивите си очи и поклати глава.
— Не помня този човек. Много съжалявам.
— Обучавали сте се заедно тук, в Уолтърс — каза Ричър. — Заедно сте заминали за Форт Ракър и след това за Куи Нйън. Били сте заедно през повечето време, летели сте с машини „Хюи“ от Плейку.
— Баща ви в армията ли беше? — попита го Де Уит.
Ричър кимна.
— В специалния корпус. Трийсет години.
— Моят беше в авиацията — каза Де Уит. — През Втората световна война са летели с бомбардировачи от Източна Англия чак до Берлин. Знаете ли какво ми каза, когато се захванах с хеликоптерите?
Ричър чакаше.
— Даде ми един добър съвет. Каза ми: „Не се сприятелявай с пилоти, защото непрекъснато ги убиват и ще се чувстваш ужасно.“