Сигнал за опасност
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Германов
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Сигнал за опасност». Краткое содержание книги:
Затова е взел мерки да запази тайната.
Разработената от него система за ранно предупреждение реагира мигновено на всеки сигнал за опасност. Задаващият неудобни въпроси детектив е елиминиран светкавично. Хоби въздъхва с облекчение. Но изпълнената с решимост клиентка на убития си спомня едно име от миналото.
— Впечатляващо — отбеляза Ричър.
— И още как — каза Де Уит. — Вторият голям проблем, който имахме, беше тежестта. Пехотинците се втурваха един през друг и се качваха по толкова много, че проклетият хеликоптер не можеше да излети. Често се налагаше нашите картечари да ги изритват на земята, а това означаваше почти сигурна смърт. Чувството никак не е приятно. Един ден Вик кацна на някаква поляна и остави всичките да се качат. Естествено, не можа да вдигне машината. Тогава бутна лоста максимално напред и се плъзна по поляната и след малко насрещната въздушна струя го поде и успя да излети. Като самолет. Това също стана стандартна практика и пак той го измисли. Понякога го правеше по наклонени терени, правил го е дори на склон — засилва се, сякаш иска да се разбие в подножието, и излита. Както ви казах, учехме се на тези неща в движение и е истина, че повечето от тях бяха дело на Виктор Хоби.
— Възхищавали сте му се — отбеляза Джоди.
Де Уит кимна.
— Да, така е. И не се страхувам да го призная.
— Но не сте били близки.
Генералът поклати глава.
— Баща ми ме беше посъветвал да не се сприятелявам с другите пилоти. И се радвам, че го послушах, защото мнозина от тях умряха.
— Как прекарваше времето си Хоби? — попита Ричър. — От документите се вижда, че през много от дните не е било възможно да се лети.
— Времето беше гадно. Истински ад. Нямате си представа. Искам тази школа да се премести другаде, в щата Вашингтон или някъде, където има мъгли и лошо време. Няма смисъл да обучаваш летци в Тексас и Алабама, а после да ги изпратиш да воюват там, където слънцето почти не се показва.
— Вие как прекарвахте времето си на земята?
— Аз ли? Правех какво ли не. Понякога се забавлявах, понякога спях. От време на време се качвах на някой джип и тръгвах да търся едно или друго, от което имахме нужда.
— А Вик? — попита Джоди. — Какво правеше той?
Де Уит сви рамене.
— Нямам представа. Вечно беше зает. Занимаваше се с нещо, но не знам какво. Както ви казах, не исках да се сближавам с колегите.
— Виктор беше ли се променил, когато се върна втория път?
Де Уит се усмихна.
— Всички се променяха втория път.
— В какъв смисъл? — попита Джоди.
— Ставаха по-гневни — отговори Де Уит. — Дори и да подпишеш веднага, заминаваш най-малко девет месеца, а нерядко и година по-късно. И когато се върнеш, заварваш всичко затънало в лайна. Нещата непрекъснато се влошаваха. Виждаш, че сградите, които си строил, се разпадат, окопите, които си копал, са наполовина пълни с вода, храсталаците, които си разчиствал около хеликоптерите, са избуяли отново. Изобщо имаш чувството, че докато те е нямало, всичко, което си направил, е било похабено от шайка неспособни на нищо идиоти. Това потиска и те ядосва. И беше истина в най-общ смисъл. Всичко във Виетнам се сриваше надолу и никой не беше в състояние да го спре. Качеството на персонала ставаше все по-лошо и по-лошо.
— Значи според вас Хоби се е разочаровал?
Де Уит сви рамене.
— Всъщност не съм много наясно. Може да се е справил добре. Доколкото си спомням, имаше силно развито чувство за дълг.
— Каква беше последната му операция?
Сивите очи изведнъж станаха безизразни, сякаш някой бе спуснал щорите.
— Не помня.
— Свалили са го — каза Ричър — пред очите ви. Наистина ли не си спомняте каква е била операцията?
— Във Виетнам загубихме осем хиляди хеликоптера, мистър Ричър. Осем хиляди. Понякога ми се струва, че всички те са паднали пред очите ми. Как искате да си спомням един конкретен?
— Какво беше целта на операцията? — попита Ричър отново.
— Защо искате да знаете?
— Ще ми бъде от полза.
— Как?
Ричър сви рамене.
— Ще мога да обясня на родителите му, че е загинал, вършейки нещо полезно.