Сигнал за опасност

— Идваме от Националния архив — отвърна Ричър.

Де Уит кимна с безразличие.

— Надявам се да не сте чели моето досие.

— Началникът не ни позволи.

— Не сме искали да четем неща, които не е позволено да се четат — обади се Джоди.

Де Уит кимна пак.

— Вик наистина помагаше срещу различни услуги — каза той. — Твърдяха обаче, че го правил не както трябва. Доколкото си спомням, възникнаха спорове. Предполагаше се, че трябва да помагаш, защото да помагаш на съвипускниците си е щастие. За доброто на ротата, нали? Спомняте си тези дивотии.

Замълча и погледна Ричър развеселено. Ричър кимна. Присъствието на Джоди му помагаше. Чарът й подобряваше значително позициите им.

— Вик не обръщаше внимание на подобни неща — продължи генералът. — За него това беше като уравнение. Нещо като Х оборота на витлото вдигат хвърчилото във въздуха и толкова часа помощ, за да схванеш тази сложна формула, се равняват на еди колко си лъскания на ботушите. Началниците смятаха това за безчувствено.

— Безчувствен човек ли беше той? — попита Джоди.

Де Уит кимна.

— Абсолютно. Беше леден. Най-студеният човек, когото съм виждал. В началото мислех, че се дължи на произхода му. Беше роден в някакво провинциално градче, където не беше виждал нищо и не беше правил нищо. По-късно обаче разбрах, че наистина няма чувства. Никакви. Беше странен. Но пък това му помагаше да стане отличен летец.

— Защото не е изпитвал страх ли? — попита Ричър.

— Точно така — отговори генералът. — Не беше смел, защото смел е този, който познава страха и съумява да го победи. Вик никога не го е изпитвал. Поради това беше по-добър от мен по време на бойни действия. Аз завърших школата първи, имам награда за това, но няма съмнение, че във Виетнам той беше по-добрият.

— В какъв смисъл?

Де Уит сви рамене, сякаш не беше в състояние да обясни.

— Учехме се в движение. Истината е, че обучението ни беше калпаво. Все едно да ти покажат едно малко бяло кръгло нещо, да ти кажат, че е топка за бейзбол, и след това да те изпратят да играеш с професионалистите. Точно с това се опитвам да се справя тук сега. Не искам да изпращам момчетата толкова неподготвени, колкото бяхме ние.

— Значи Хоби се учеше добре от практиката? — попита Ричър.

— Много добре — отговори генералът. — Имате ли някаква представа за това, което правеха хеликоптерите в джунглата?

Ричър поклати глава.

— Почти не.

— Първият проблем е ЗК — каза Де Уит. — ЗК е зона за кацане, нали? Така. Да кажем, някъде закъсват пехотинци — уморени и отчаяни, подложени на жесток обстрел, трябва да се изтеглят. Обаждат се по радиото на нашия диспечер и той им казва, няма проблем, подгответе ни зона за кацане и идваме веднага. С експлозиви, триони, ножове, изобщо, с каквото имат подръка, онези се хващат и разчистват място за кацане. Така. На един „Хюи“ обаче му е нужен правоъгълник с четиринайсет метра и половина ширина и седемнайсет метра дължина. Пехотинците са уморени и бързат, а и жълтите ги засипват с мини, така че мястото се оказва по-малко от това и ние не можем да ги измъкнем. Случвало се е няколко пъти и се чувствахме гадно заради това. Една вечер гледам, Вик се върти около хеликоптера си и се взира в ръбовете на витлото. Какво зяпащ, питам го, а той казва, това е метал. А какво друго да е, казвам си аз, бамбук ли? Той обаче продължава да гледа. На следващия ден пак ни извикаха да измъкваме пехотинци и пак се оказа, че мястото не е достатъчно голямо. Не достигаше около метър. Нямаше начин да се кацне и се отказах. Вик обаче се спусна въпреки всичко. Завъртя внимателно машината и разчисти мястото с витлото. Като летяща косачка. Навсякъде хвърчаха листа и клони. Както и да е, успя да измъкне седем-осем души, след това ние измъкнахме останалите. Това стана стандартна практика след онзи случай. Вик го измисли, защото беше хладнокръвен, логичен и не се страхуваше да опита. Това, което направи, по-късно спаси живота на стотици, ако не и на хиляди войници.