Ана Каренина
- Автор: Толстой Лев Николаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Жечев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ана Каренина». Краткое содержание книги:
Произведението на Толстой е част от златния фонд на световната литература. От създаването на романа до днес са изминали цели 130 години, през които е претърпял стотици преиздания и е бил превеждан на множество езици.
Образите и проблемите в него са вечно актуални и продължават да вълнуват читателите от различни възрасти и общества. „Ана Каренина“ е задължителна част от личните библиотеки на всички истински ценители на художественото слово.
В престижната класация на „Обзървър“ — „Стоте най-велики романа на всички времена“, „Ана Каренина“ се нарежда на 27-мо място пред заглавия като „Одисей“, „Портретът на Дориан Грей“, „Великият Гетсби“.
Източници: http://bg.wikipedia.org/wiki/Ана_Каренина (лиценз [[http://creativecommons.org/licenses/by-sa/3.0/|CC-BY-SA 3.0]]) и http://bgbook.dir.bg/book.php?ID=21289
Тая работа му хареса толкова много, че той на няколко пъти се залавяше да коси; окоси цялата ливада пред къщата и тая година още от пролетта си състави план — да коси по цели дни със селяните. Откак бе пристигнал брат му, той се двоумеше: да коси или не? Съвестно му беше да оставя брат си сам по цели дни, а се и боеше да не би той да му се смее за това. Но след като се поразходи из ливадата и си спомни впечатленията от коситбата, Левин вече почти реши, че ще коси. А след нервния разговор с брат си отново си спомни това намерение.
„Имам нужда от движение, иначе характерът ми съвсем се разваля“ — помисли той и реши да коси, колкото и да му беше неловко от това пред брат му и пред хората.
Надвечер Константин Левин отиде в канцеларията, даде нареждане за работата и изпрати да доведат от селата косачи за утре, за да окосят Калинова ливада, най-голямата и най-хубавата.
— Па пратете, моля ви се, и моята коса на Тит, да я наклепе и да я донесе утре; може и аз да кося — каза той, като се мъчеше да не се смути.
Управителят се усмихна и рече:
— Слушам.
Вечерта през време на чая Левин каза и на брат си.
— Изглежда, че времето се задържа — рече той. — Утре ще започна да кося.
— Аз обичам много тая работа — каза Сергей Иванович.
— Страшно я обичам. Понякога съм косил заедно със селяните и утре искам да кося цял ден.
Сергей Иванович вдигна глава и с любопитство погледна брат си.
— Как тъй? Наравно със селяните, целия ден?
— Да, много е приятно — каза Левин.
— То е отлично като физическо упражнение, само че едва ли ще можеш да издържиш — без всякаква ирония каза Сергей Иванович.
— Аз съм опитвал. Отначало е тежко, но после свикваш. Смятам, че няма да остана назад…
— Я виж ти! Но кажи ми, как гледат селяните на това? Сигурно се подсмиват, че господарят им върши странни работи.
— Не, не вярвам; но това е такава весела и едновременно трудна работа, че човек няма кога да мисли.
— Но как ще седнеш да обядваш с тях? Там ще бъде неудобно да ти изпратят лафит и печена пуйка.
— Не, аз ще прескоча до в къщи, докато те си почиват.
На сутринта Константин Левин стана по-рано от обикновено, но разпорежданията около стопанството го задържаха и когато стигна на ливадата, косачите караха вече втори откос.
Още от хълма пред него се откри в низината сенчестата, окосена вече част от ливадата, със сивеещи се откоси и черни купчини дрехи, съблечени от косачите на онова място, отдето бяха почнали първия откос.
Колкото повече наближаваше, толкова по-ясно пред него се откриваха крачещите един след друг в разтегната верига и различно махащи с косите селяни, едни с връхни дрехи, други само по риза. Той преброи четиридесет и двама души.
Те бавно крачеха по неравния долен край на ливадата, дето имаше стар яз. Някои от своите Левин позна. Тук беше старецът Ермил с твърде дълга бяла риза, който размахваше косата приведен; тук беше младият момък Васка, предишен кочияш на Левин, който изкарваше откоса с един замах на косата; тук беше и Тит, учител на Левин по коситба, един дребен, слабичък селянин. Без да се навежда, той вървеше отпред, сякаш си играеше с косата, и изкарваше наведнъж широкия си откос.
Левин слезе от коня, върза го край пътя и се приближи до Тит, който извади от един храст неговата коса и му я подаде.
— Готова е, господарю; бръсне, сама коси — каза Тит, свали усмихнат калпака си и му подаде косата.
Левин взе косата и започна да я пробва. Косачите, които бяха довършили откосите си, излизаха един след друг на пътя, потни и весели, и като се усмихваха, здрависваха се с господаря. Всички го наблюдаваха, но никой не казваше нищо, докато излезлият на пътя висок старец с набръчкано и голобрадо лице, с овче кожухче, не се обърна към него.
— Внимавай, господарю, щом си се уловил на хорото, да не се посрамиш! — каза той и Левин чу сдържания смях на косачите.
— Ще гледам да не остана назад — каза той, като застана зад Тит и чакаше да почнат.
— Внимавай — повтори старецът.
Тит направи място и Левин тръгна след него. Тревата беше ниска, крайпътна и Левин, който отдавна не бе косил и бе смутен от насочените към него погледи, отначало косеше лошо, макар да замахваше силно. Зад него се чуха гласове:
— Дълга е за него, дръжката е висока, виж как се навежда — каза един.
— Наблягай повече с петата — каза друг.
— Нищо, добре е, ще свикне — продължи старецът. — Ето го, тръгна… Широк откос караш, ще се измориш… Няма що, господар е, заляга за себе си! А виж надничарите! За такава работа нас често ни бият по гърба.
Стигнаха до по-мека трева и Левин, който слушаше, но не отговаряше и гледаше да коси колкото може по-добре, вървеше след Тит. Изминаха стотина крачки, Тит все вървеше, без да спира и без да проявява ни най-малка умора; но Левин започна вече да се страхува, че няма да издържи: дотолкова бе се уморил.