Ана Каренина
- Автор: Толстой Лев Николаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Жечев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ана Каренина». Краткое содержание книги:
Произведението на Толстой е част от златния фонд на световната литература. От създаването на романа до днес са изминали цели 130 години, през които е претърпял стотици преиздания и е бил превеждан на множество езици.
Образите и проблемите в него са вечно актуални и продължават да вълнуват читателите от различни възрасти и общества. „Ана Каренина“ е задължителна част от личните библиотеки на всички истински ценители на художественото слово.
В престижната класация на „Обзървър“ — „Стоте най-велики романа на всички времена“, „Ана Каренина“ се нарежда на 27-мо място пред заглавия като „Одисей“, „Портретът на Дориан Грей“, „Великият Гетсби“.
Източници: http://bg.wikipedia.org/wiki/Ана_Каренина (лиценз [[http://creativecommons.org/licenses/by-sa/3.0/|CC-BY-SA 3.0]]) и http://bgbook.dir.bg/book.php?ID=21289
Той чувствуваше, че замахва с последни сили и реши да помоли Тит да спрат. Но в същото време Тит сам спря и като се наведе, взе малко трева, избърса косата и започна да я точи. Левин се изправи, въздъхна и се озърна. Зад него вървеше един селянин, който очевидно беше също изморен, защото веднага, преди още да стигне до Левин, се спря и започна да точи косата си. Тит наточи своята коса и косата на Левин и продължи нататък.
Но и тоя път беше същото. Тит крачеше и замахваше едно след друго, без да спре и без да се умори. Левин вървеше подире му, като гледаше да не изостава, и му беше все по-тежко и по-тежко: идваше миг, когато чувствуваше, че не му остават вече сили, но тъкмо тогава Тит се спираше и точеше косата.
Така изкараха първия откос. И тоя дълъг откос се стори особено труден на Левин; но затова пък, когато изкараха откоса и Тит, преметнал косата през рамо, с бавни крачки тръгна назад по следите, оставени от токовете му по окосеното, Левин също така тръгна по своя откос. И макар че по лицето му потта се лееше като град, капеше от носа му и целият му гръб беше мокър, сякаш накиснат във вода, той се чувствуваше много добре.
Особено се радваше, защото знаеше сега, че ще издържи.
Удоволствието му се отрови само от това, че откосът му не беше гладък. „Ще замахвам по-малко с ръка, а повече с цялото си тяло“ — мислеше той, като сравняваше окосения като конец ред на Тит със своя разпилян и неравно лежащ откос.
При първия откос, както забеляза Левин, Тит вървеше особено бързо, защото сигурно искаше да изпита силите на господаря си, и откосът се случи дълъг.
Следващите откоси вървяха вече по-леко, но Левин все пак трябваше да напряга всичките си сили, за да не изостане от селяните.
Той не мислеше за нищо, нищо друго не желаеше, освен да не изостане от селяните и да работи колкото може по-добре. Слушаше само съскането на косите и виждаше пред себе си отдалечаващата се изправена фигура на Тит, извития полукръг на откоса, бавно и вълнообразно навеждащите се треви и главички на цветята около острието на косата му и в далечината края на откоса, дето ще настъпи отдих.
Без да разбере какво е и отде дойде, посред работата той изпита приятно усещане на хлад по разгорещените си изпотени плещи. Когато спряха, за да точат косите, погледна към небето. Надвиснал бе нисък, тежък облак и заваля едър дъжд. Някои от косачите тръгнаха към връхните си дрехи и ги облякоха, а други, също както и Левин, само свиваха радостно рамене под приятната хладина.
Изкараха още много откоси. Редуваха се дълги и къси, ту с хубава, ту с лоша трева. Левин изгуби всяка представа за времето и никак не знаеше дали е късно или рано. Сега в работата му започна да става промяна, която му доставяше голяма наслада. Посред работата го спохождаха минути, когато забравяше какво прави, ставаше му леко и тъкмо тогава откосът му излизаше почти също така равен и гладък като на Тит. Но щом си спомняше какво прави и започнеше да се мъчи да коси по-добре, веднага изпитваше цялата тежест на работата и откосът му излизаше лош.
Когато изкара още един откос, той се канеше да започне пак, но Тит се спря, пристъпи до стареца и тихо му каза нещо. И двамата погледнаха към слънцето. „За какво ли говорят и защо той не започва нов откос?“ — помисли Левин, като не се сещаше, че селяните бяха косили непрестанно вече не по-малко от четири часа и че е дошло време да закусят.
— Трябва да закусим, господарю — каза старецът.
— Нима дойде време? Добре, закусете.
Левин даде косата си на Тит и заедно с косачите, които тръгнаха към дрехите да си вземат хляба, се запъти към коня си през леко напръсканите от дъжда откоси на дългото окосено пространство. Едва сега той разбра, че не е улучил време и дъждът ще измокри сеното му.
— Ще похаби сеното — каза той.
— Нищо, господарю, в дъжд коси, в хубаво време го носи! — каза старецът.
Левин отвърза коня и тръгна за в къщи да пие кафе.
Сергей Иванович току-що беше станал. След като пи кафе, Левин отиде пак на ливадата, преди още Сергей Иванович да успее да се облече и да слезе в трапезарията.
V
След закуската Левин попадна на откос не вече на по-раншното място, а между един старец-шегобиец, който го покани за съсед, и един млад селянин, женен едва от есента и тръгнал да коси първо лято.
Изправен, старецът вървеше отпред, като придвижваше равномерно и нашироко кривите си крака, и с точно и отмерено движение, което, изглежда, не му костваше повече труд, отколкото махането с ръце при ходене, отхвърляше еднакви, високи откоси, сякаш си играеше. Като че ли не той, а острата му коса сама звънтеше по сочната трева.