Сатанински строфи

Дяволите в ада страдат ли? Не са ли те онези с вилите? Вода започна равномерно да капе от стъклото на капандурата. Навън в предателския град затопляне придаваше на улиците ненадеждната консистенция на мокър картон. Бавни маси белота се плъзгаха от наклонени сиви апсидни покриви. Следите от бусовете на доставчиците набраздяваха лапавицата. Първа светлина; и започна хорът на зазоряването, тракане на къртачи на улични настилки, цвъртене на аларми срещу крадци, тръбене на колесни същества, сблъсквайки се на ъгли, дебелото бръмчене на големи масленозелени гълтачи на отпадъци, крещящи радиогласове от дървената бояджийска люлка, прилепнала за горния етаж на фрийхауз180, ревът на големите пробудени неумолими сили, страховито носещи се надолу по този дълъг, но тесен път. Изпод земята идваха тремори, отбелязващи преминаването на грамадни подземни червеи, които поглъщаха и повръщаха човешки същества, а от небесата барабаненето на хеликоптери и врещенето на бляскави птици на по-голяма височина.

Слънцето се издигна и отгърна мъгливото небе като подарък. Саладин Чамча спеше.

Което не му предоставяше почивка: а по-точно го върна до онази друга нощна улица, по която в компанията на физиотерапевтката Хайъсинт Филипс той беше побягнал надолу към своята съдба, троп-троп на несигурни копита; и му припомни, че докато пленничеството се отдалечаваше и градът се приближаваше, лицето и тялото на Хайъсинт изглежда се променяха. Той видя да се появява и разширява отворът между нейните средни горни резци и начина, по който косата й се връзваше на възли и се сплиташе от само себе си в медузи, и странната триъгълност на нейния профил, която видимо се накланяше от линията на косата до върха на носа й, обръщаше се и се насочваше в непрекъсната линия навътре към нейния врат. На жълтеникавата светлина той видя, че кожата й ставаше по-тъмна с всяка минута, а зъбите й по-издадени, а тялото й толкова дълго, колкото детска рисунка на клечковидно човече. В същото време тя му хвърляше все по-открито развратни погледи и сграбчвайки ръката му с толкова кокалести и неизбежни пръсти, че сякаш скелет го беше докопал и се опитваше да го издърпа надолу в гроба; той можеше да помирише прясно изкопаната пръст, пресищащата й миризма в нейния дъх, на устните й… обзе го отвращение. Как е могъл някога да я помисли за привлекателна, дори да я желае, дори да отиде толкова далече да си мечтае, докато тя го яхаше и с юмруци изкарваше течност от дробовете му, че са любовници в дивите гърчове на сексуално събрание?… Градът се сгъстяваше около тях подобно на гора; сградите се чифтосваха и ставаха не бляскави като косите й.

— Никаква светлина не може да влезе тук — прошепна му тя. — Черно е; всичко е черно.

Тя като че направи опит да легне и да го привлече към себе си, към земята, но той извика: