Воини в сянка (Специалните сили — поглед отвътре)
- Автор: Кланси Том, Стайнър Карл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Лъчезар Бенатов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Воини в сянка (Специалните сили — поглед отвътре)». Краткое содержание книги:
Подготвеността, издръжливостта и находчивостта на войника от специалните сили го правят адекватен в ситуации, в които традиционните оръжия и тактика са неприложими. Карл Стайнър е бил вторият главнокомандващ на СОКОМ, американското командване на специалните операции, което отговаря за готовността на всички части от сухопътните, военноморските и военновъздушните сили — „зелените барети“, „тюлените“ на военноморските сили, „рейнджърите“, силите за специални операции на ВВС, частите за психологически операции и други поделения за специални мисии.
Генерал Стайнър и Том Кланси проследяват заедно превръщането на специалните сили от малко ядро аутсайдери през 50-те години, преминали през виетнамския ад, до възродените специални сили в края на 80-те и началото на 90-те години и в новия век, като изпълнители на най-сложните мащабни, разнородни по характер мисии. Книгата предава информация от първа ръка и е част от съвременната военна история.
Самото оцеляване на специалните сили никога не се поставяше под въпрос, но беше съмнително оцеляването на такава организация, която хора като Бил Ярбъро си представяха, способна да изпълнява разнообразни роли на голямата сцена.
Това бе така въпреки многото успехи на специалните сили във Виетнам. Пета група на специалните сили действаше там дълго и упорито; тя беше най-награждаваното подразделение в конфликта и спечели повече медали на честта, отколкото всяко друго подразделение с размерите на полк. Много млади офицери, служили в специалните сили във Виетнам, получиха командни постове, а неколцина от тях станаха генерали с четири звезди. Много войници се демобилизираха с чин главен сержант. Независимо от това, мнозина от редовните офицери, издигнали се на по-високи командни постове в традиционната армия, предвиждаха по-малка роля за подразделения от нетрадиционен тип в бъдещ конфликт — а специалните сили не разполагаха със свой патрон сред по-високите нива на вземане на решения. Във Виетнам съществуваха много разногласия между специалните сили и основната армия.
И трябва да се признае, че специалните сили невинаги улесняваха нещата. Пенсионираният генерал-майор от специалните сили Джеймс Гест обяснява:
— Във Виетнам 5-та група на специалните сили действаше през повечето време самостоятелно. Тя имаше малка щабна секция, която получаваше задачи от командващия полевите операции армейски генерал с три звезди. Екипите на специалните сили, които изпълняваха мисиите, не работеха за дивизионния командир или за старшия съветник, а за общия командир и им беше забранено да докладват за мисиите си пред командири с по-нисък ранг. Поради спешния характер на мисиите често се случваше така, че нито полевият командир, нито екипите ги обясняваха на местните дивизионни командири и в процеса на работата бяха пренебрегвани много щабни офицери по военната стълбица. Това неизбежно водеше до недобри чувства. Много дивизионни командири и щабовете им смятаха специалните сили за безконтролни диви мъже, тичащи из храстите.
Имаше големи чешити при изпълнението на такива мисии. А тези мисии наистина бяха изпълнени с голям стрес. Такъв стрес понякога води до гротескно поведение.
Някои от хората ни оставаха в едни и същи екипи по три-четири години, изпълнявайки някаква рискована операция. Когато се връщаха в базовия лагер, те често се отпускаха и поведението им притесняваше останалите.
А лагерите, чиято мисия беше контрол над някой район и прекъсване на „Пътеката на Хо Ши Мин“, бяха особено погрешно разбирани. Традиционните войски ги смятаха за провинциални клубове за забавления на специалните сили с всички домашни удобства — хладилници и пр. Но никой не се замисляше за истинския живот в едно от тези места. Те бяха открити за нападения. Лагерът в Ланг Ви например беше прегазен от виетнамските танкове.
Подобна беше ситуацията и в самите А-лагери. Обикновено те бяха разположени на хълмове, но близо до дивизиите, така че хората в дивизиите можеха да видят, че войниците от специалните сили вършат нещата по различен начин от всички останали в армията. И, разбира се, специалните сили понякога можеха да „освободят“ екипировка от дивизията — която разполагаше с много такава. Имаха нужда от нея и затова я вземаха.
Или някой от хората в специалните сили отиваше в дивизията и просто не приличаше на американски войник. Можеше да носи дълга коса, да бъде облечен в маскировъчна униформа и да дрънка тежки пиринчени планински гривни (които се ценяха много от планинците), както и автомат „Стен“ или други чуждестранни оръжия. В обстановката на А-лагера всичко това беше в реда на нещата, но за всички останали то бе гротескно и неуставно.
Нещо повече, навикът на специалните сили да натриват носа на останалите части в сухопътните сили не приключи с войната в югоизточна Азия. Понеже по-голямата част от сухопътните сили се отнасяше към тях с подозрение, специалните сили реагираха реципрочно, като увеличаваха своите умения и после се перчеха с триумфа си, което предизвикваше недоволство.
През 1977 и 1978 г. Джим Гест беше с 10-та група на специалните сили в Бад Толц, Германия. Подразделението често получаваше задачата да имитира съветските екипи за специални операции и особено онези, които се опитваха „да пробият“ секретни обекти. Проникващите екипи на Гест почти винаги успяваха — за свое удоволствие и за ужас на техните мишени.