Горещата конспирация

— Нищо повече ли не казаха за майка ти и нейната мисия?

— Те самите нищо не знаеха. Сигурен съм, че не ме лъжеха. После им казах, че трябва да се обадя по телефона и те не ме спряха. Обадих се у дома, но никой не вдигна, дори секретарят не се включи. После звъннах на един приятел на семейството, колега на мама; включи се запис от централата, според който номерът бил сменен, а после се свързах и с една телефонистка, която заяви, че новият не бил записан при тях. Тогава вече си помислих, че каквато и да е операцията, тя се провежда в пълна тайна. Но това вече ви го разказах, лейтенант.

— Не всичко, не беше ми казал за телефонните разговори. Както и да е, може пак да те накарам да го повториш. Нищо чудно да ми убягва нещо, дето е току под носа ми.

— Нищо не съм премълчал, лейтенант.

— Престани с това „лейтенант“, Джейми. Името ми е Лутър. Следващия път, като се срещнем, може и да съм разжалван до обикновен юнга. От чернокож командир на изтребител до моряк, въоръжен с парцал… Колин Пауъл задника ми ще съдере, макар да не съм дете, като нищо може да го направи.

— Не мисля, че това има нещо общо с цвета на кожата… Лутър.

— А, обичам ви аз вас, белите либерали. Защо не си избра някой симпатичен бял морски офицер да му разкажеш историята си? В моята ескадрила има една отрепка, който ненавижда всекиго, ако не е лъснат до блясък. И готвача би вкарал в карцер, ако зърне мазно петно по престилката му.

— Значи и мен би затворил.

— Имаш право. Разкажи сега за телефонните обаждания. Особено за второто, със сменения номер.

— Позвъних в дома на полковник Евърет Бракет. Учили са заедно с мама във военната академия, бе близък с мама и татко. Често включваше мама в разни задачи.

— Какви задачи?

— Той е голяма клечка във военното разузнаване. Майка ми беше преминала обучение по специализирано технологично оборудване, компютри и разни такива неща. Това е подразделение на Ге-две, и чичо Ев много разчиташе на нея, така си мисля.

— Защо я е избрал за тази вероятно опасна секретна операция?

— И понятие нямам. След смъртта на татко той стана нещо като негов заместник, а не мисля, че би принудил мама да върши нещо опасно. Звучи абсолютно безсмислено!

— Слушай ме сега внимателно, Джейми, и се опитай да си спомниш. Кога точно получи съобщението от Вашингтон, предадено ти от директора на твоето училище, че трябва да отидеш на летище Кенеди в Ню Йорк?

— Беше петък, не си спомням точната дата, но беше в края на седмицата, преди уикенда.

— Хайде пак, бъди колкото е възможно по-точен, преди този петък кога за последен път говори с майка си?

— Няколко дни преди това, три-четири може би. Съвсем обикновен разговор беше, да ме пита как вървят уроците, такива неща.

— След това не си ли говорил с нея?

— Не, нямаше причина.

— В такъв случай можем ли да допуснем, че не се е опитвала да се свърже с теб през тези три-четири дни?

— Сигурен съм, че не ме е търсила.

— Как тъй?

— В Париж, на летището, казах на онези двамата, които ме посрещнаха, че трябва да се обадя на мой братовчед, който живее в града, защото мама ми е поръчала. Това май ги озадачи, но останах с впечатлението, че се опасяват да не объркат нещо, затова ми позволиха да се обадя, макар че усещах как дишат във врата ми, докато държах слушалката.