Бебето е мое

- Той не... Не е готов за истинска връзка, така че няма никакво значение кога ще си тръгна. Нещо изскочи и трябва да се върна на работа. Така е най-добре.

- Ако е най-добре, защо си изплакваше очите?

Джейн усети, че ноздрите й потръпват и разбра, че отново е на ръба да изгуби контрол над емоциите си.

- Не настоявай, Лин. Моля те.

- Влюбила си се в него, нали?

Младата жена рязко се изправи.

- Трябва да вървя. Обещавам ти, че ще може да виждате детето толкова често, колкото искате. Никога не бих се опитала да държа внучето ви далеч от вас.

- Наистина ли го мислиш?

- Разбира се.

- Няма да ни спираш да виждаме бебето?

-Не.

- Добре тогава. Ще очаквам да удържиш на обещанието си. -Тя също стана. - Започвайки още сега.

- Не разбирам.

- Бих искала контактът с внучето ми да започне още сега. -Мекият й глас рязко контрастираше с упоритата линия на устата й. - Не искам да си тръгваш от Салвейшън.

- Налага се.

- Значи вече нарушаваш обещанието си?

Възбудата на Джейн нарасна.

- Бебето още не е родено. Какво искаш от мен?

- Искам да те опозная. От деня, в който се срещнахме за първи път, ти се криеш зад толкова маски, че нямам представа коя си всъщност.

Вече знаеш, че подмамих сина ти по най-долен и нечестен начин. Това не ти ли стига?

Би трябвало, но не е така. Нямам представа какво изпитва Кал към теб, но знам, че от дълго време не съм го виждала толкова щастлив. Освен това не мога да не се запитам защо Ани толкова те харесва. Майка ми има труден характер, но не е глупачка. Какво е видяла тя, което аз не съм?

Джейн разтърка ръце.

Това, което искаш, е невъзможно. Няма да се върна при Кал.

- Тогава може да останеш при нас с Ани.

-Тук?

- Тази къща не е ли достатъчно добра за теб?

- Не е това. - Понечи да каже нещо за работата си, ала не намери сили. Денят беше изпълнен с твърде много драма и беше изтощена. Дори мисълта да шофира до Ашвил и да се качи на самолет, я смазваше.

Една птичка кацна в магнолията и тя си даде сметка, че наистина иска да остане в планината Хартейк. Поне за мъничко. Лин бе баба на детето й, пък и вече знаеше истината. Толкова ужасно ли би било да остане тук още малко, достатъчно, за да я убеди, че не е лоша, а просто слаба?

Краката й трепереха. Копнееше за чаша чай и курабийки. Искаше да гледа птичките в магнолията и да изпълнява командите на Ани. Имаше нужда да седи на слънце и да чупи бобови шушулки.

В очите на Лин имаше достойнство и безмълвна молба, на която Джейн усети, че се отзовава.

Добре, ще остана. Но само за няколко дни и само ако ми обещаеш, че няма да позволиш на Кал да идва тук. Не искам да го виждам отново. Просто не мога.

- Имаш право.

- Обещай ми, Лин.

- Обещавам.

Лин й помогна да свали куфара от колата и й показа малката стая за гости в задната част на къщата, в която имаше тясно желязно легло и стара, черна шевна машина „Сингър“. Стените бяха покрити с избелели жълти тапети на сини метличини. Свекърва й я остави сама, за да си разопакова багажа, ала Джейн беше толкова уморена, че заспа както си беше с дрехите и се събуди едва когато Лин я повика за вечеря.