Никога не ме оставяй
- Автор: Ишигуро Кадзуо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Донева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Никога не ме оставяй». Краткое содержание книги:
Един ден отново дойдох при него и това бе последното ми посещение. В един декемврийски ден, в ободряващо студеното време, аз влязох в сградата малко след един по обяд. Докато се качвах към стаята му, някъде дълбоко в подсъзнанието си очаквах промяна, без да знам каква точно. Може би съм си мислела, че в чест на пристигането ми ще е украсил стаята си или нещо подобно. Но, разбира се, всичко си беше както преди — впрочем за мое голямо успокоение. Томи също изглеждаше както обикновено, но когато заговорихме, ни беше трудно да се преструваме, че това е просто поредното ми посещение. От друга страна, бяхме го обсъждали надълго и нашироко през изминалите седмици и сега ни се струваше, че не ни е останало да си кажем още кой знае колко важни неща. Не ни се искаше да захващаме сериозен разговор, за да не съжаляваме после, че не сме могли да го довършим. Ето защо посветихме деня на доста повърхностни занимания.
Ала по едно време, като се разходих безцелно из стаята му, аз го попитах:
— Томи, радваш ли се, че Рут завърши по-рано и не разбра онова, което разбрахме двамата с теб?
Той лежеше на кревата, загледан в тавана, и след малко каза:
— Странно, напоследък и аз си мисля същото. Когато става дума за нещо подобно, трябва да знаем едно за Рут: тя бе много по-различна от нас. От самото начало, дори още в детството си, двамата с теб се опитвахме да достигнем до изводи, до някаква истина. Нали си спомняш тайните ни разговори, Кат? Но Рут беше различна. Тя през цялото време искаше да вярва — така бе устроена. Затова да, смятам, че така е по-добре. — После добави: — Разбира се, онова, което разбрахме госпожица Емили и всичко останало, няма никакво отношение към Рут. Към края си тя желаеше за нас най-доброто. Наистина ни мислеше доброто.
Тъкмо тогава не ми се щеше да се разпростираме в разговори за Рут, затова побързах да се съглася с него. Но сега, когато имам време добре да размисля, не мога да изразя категорично мнение по този въпрос. От една страна ми се иска все пак да споделя с нея всичко, което научихме. Да, тя вероятно щеше да се огорчи, защото излиза така, че вредата, която ни е причинила, не би могла да се поправи толкова лесно, колкото се надяваше тя. И за да бъда съвсем искрена, ще кажа следното: може би това влияе, макар и съвсем мъничко, на желанието ми Рут да бе узнала всичко и чак тогава да завърши. Но мисля, че в много по-голяма степен тук важи нещо друго — не моята жажда за мъст, нито раздразнението ми. Защото, както каза и Томи, към края си тя ни желаеше само доброто и макар онзи ден в колата да бе заявила, че никога няма да й простя, тя грешеше. В душата си не тая гняв към нея и ако съжалявам, че не научи истината, причината се крие по-скоро във факта, че в самия си край тя се оказа съвсем отдалечена от мен и Томи. Сякаш помежду ни имаше разделителна линия — от едната страна бяхме двамата с Томи, а от другата беше Рут — и аз си дадох сметка, че ако можеше, след всичко чуто и разбрано, и тя щеше да изпитва същата печал като мен сега.
В този ден двамата с Томи не се сбогувахме с подобаващата тържественост. Когато стана време да тръгвам, Томи слезе долу с мен, което никога преди не бе правил, и двамата заедно прекосихме „Площада“ на път към автомобила ми. Дните бяха станали къси и слънцето вече се скриваше зад сградите. Както обикновено, под навеса се мержелееха неколцина фигури, но „Площада“ беше пуст. През цялото време Томи мълчеше, но накрая се усмихна и каза:
— Кат, тъкмо си спомних как в Хейлшам играех футбол. Имах си една тайна. Когато вкарвах гол, аз се завъртах ето така — той вдигна победоносно ръцете си — и тичах към своите. Не полудявах от възторг, нищо подобно, само тичах с вдигнати ръце. — Той остана известно време така, после свали ръцете си долу и се усмихна. — И знаеш ли, Кат? Когато тичах обратно, аз все си представях, че краката ми шляпат във вода. Не в дълбока вода, а така, най-много до глезените. Всеки път си го представях. Шляп, шляп, шляп. — Той отново вдигна ръце и пак ми се усмихна. — На никого не съм го казвал.
Аз също се засмях и отвърнах:
— Голямо си ми глупаче, Томи!
После се целунахме — съвсем бегло — и аз се качих в колата. Докато се обръщах и се настанявах, Томи остана да стои на мястото си. Остана там до края — виждах го в огледалото на автомобила. Най-после неопределено махна с ръка още веднъж и тръгна към навеса. После „Площада“ изчезна от полезрението ми.