Никога не ме оставяй
- Автор: Ишигуро Кадзуо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Донева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Никога не ме оставяй». Краткое содержание книги:
Ала настъпиха и други промени, които не бяха толкова безобидни за мен. Не ме разбирайте погрешно — ние продължавахме да се чувстваме добре заедно в стаята му. Понякога дори правехме секс. Но не можех да не забележа, че у Томи се развива склонността да се отъждествява с останалите донори в центъра. Ако например си припомняхме думите или постъпките на някой от хейлшамските ни съученици, той изместваше така разговора ни, щото да спомене сегашните си приятели донори, които са се проявявали по подобен начин. Особено ми подейства един случай при поредното ми появяване в Кингсфийлд след доста продължително пътуване. Спрях на „Площада“ и излязох от колата си. Всичко изглеждаше примерно така, както тогава, когато двете с Рут дойдохме да вземем Томи, за да отидем да видим лодката. Беше намръщен есенен ден и наоколо нямаше никого, с изключение на групичката донори, скупчени под навеса на сградата са отдих. Сред тях зърнах и Томи. Той се бе облегнал на една подпора до стълбите и слушаше друг донор, който бе седнал на стъпалата, превит на две, и нещо разказваше. Приближих се на известно разстояние от тях, после спрях и зачаках под откритото сиво небе. Но макар да ме бе видял, Томи продължаваше да слуша разказа на приятеля си и накрая той, както и всички останали, избухна в смях. Дори и след това той продължи да слуша по-нататък и да се усмихва. После твърдеше, че ме бил подканил с жест да отида при тях, но дори да го е направил, постарал се е да бъде съвсем незабележимо. Забелязах само как Томи разсеяно ми се усмихна и отново съсредоточи вниманието си в разказа на донора. Разбирам, че го заварвах по средата на разговора и само след минута той, разбира се, дойде при мен и двамата се качихме в стаята му. Ала всичко бе съвсем различно от начина, по който това ставаше преди. И работата дори не е там, че ме бе накарал да го чакам на „Площада“. Ако беше само това, щях лесно да го преглътна. Важното беше друго: в този ден аз за първи път усетих в него нежелание да тръгне с мен, пък и горе, в стаята му, липсваше предишната топлота между нас.
Честно казано, хладните отношения помежду ни можеха да се свържат с мен, с моето собствено състояние. Защото докато стоях и ги наблюдавах как разговарят и се смеят, внезапно усетих нещо странно в душата си: нещо в начина, по който донорите се бяха разположили в полукръг, нещо в техните пози, сякаш принудено отпуснати, без значение дали са прави, или седнали, нещо в това, как демонстрират пред целия свят, че от общуването си един с друг получават неизмеримо удоволствие, ми напомни за малобройната ни компания в Хейлшам, когато се събирахме в павилиона. Повтарям: сравнението ми беше неприятно и вероятно това бе причината за обидата, която се стаи в душата ми тогава в стаята на Томи, а тя в никакъв случай не беше по-малка от обидата в неговата душа.
Всеки път, когато той твърдеше, че не мога да го разбера, защото все още не съм донор, усещах същата остра болка. Но ако не спомена разговора, който много скоро ще споделя с вас, подобни жегвания не бяха кой знае колко болезнени за мен. Той обикновено се изказваше полушеговито, почти нежно. А дори когато имаше предвид нещо по-сериозно, като тогава, когато ме помоли да не нося мръсното му бельо в пералнята, защото и сам можел да го занесе, между нас нямаше конфликти. Попитах го:
— Какво значение има кой носи бельото в пералнята? Така или иначе, пътят ми минава оттам.
Той поклати глава:
— Не, Кат, нека аз отговарям за моите неща. Ако и ти беше донор, щеше да ме разбереш.
Думите му ме жегнаха, разбира се, но все още бих могла да го понеса. Ала, както вече ви казах, между нас имаше един разговор, от който наистина ми стана болно.
Случи се приблизително седмица след като Томи получи известието за четвъртата експлантация. Не беше неочаквано за нас, вече много пъти го бяхме обсъждали. Нещо повече: най-задушевните ни разговори след пътуването ни до Литълхамптън бяха свързани с четвъртата операция, която му предстоеше. При известието за „четвъртата“, донорите реагират по най-различен начин. Някои непрекъснато говорят за нея, безсмислено и безкрайно. Други се ограничават с шегички, трети изобщо не искат да засягат темата. При това у донорите има странна склонност — те виждат в четвъртата експлантация повод за поздравления. Към донора, на който му „предстои четвърта“, се отнасят с особено уважение, дори и да не е извиквал големи симпатии преди. И лекарите, и сестрите не остават по-назад: когато донорът, готвещ се за четвърта, идва на изследвания, медиците го посрещат с усмивка, здрависват се с него. Що се отнася до нас с Томи, двамата говорехме за всичко — понякога шеговито, друг път сериозно и внимателно. Сравнявахме възможните подходи на донорите към събитието: кой от тях се държи разумно и кой — не толкова. Веднъж, когато лежахме един до друг във вечерния сумрак, той каза: