Никога не ме оставяй
- Автор: Ишигуро Кадзуо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Донева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Никога не ме оставяй». Краткое содержание книги:
Като я подкрепяхме от двете страни, ние внимателно я изведохме в коридора, където едър мъж в медицинска униформа трепна от изненада и побърза да подпъхне под мишниците й две патерици.
Входната врата беше отворена и аз с удивление видях, че навън не се беше стъмнило съвсем. Гласът на Мадам вече се носеше откъм улицата — сега тя разговаряше с мъжете много по-спокойно. Това бе промеждутъкът от време, в който двамата с Томи трябваше да излезем навън, ала Джордж се зае да облича госпожица Емили с палтото й, а тя стоеше неподвижно, опряла се на патериците, и ние не можехме да се промъкнем покрай нея, затова изчакахме. Освен това искахме да се сбогуваме с нея и може би, макар че не съм толкова сигурна, да й благодарим въпреки всичко. Ала вниманието й бе погълнато изцяло от шкафчето. Тя започна да дава някакви важни указания на мъжете отвън, после тръгна с Джордж, без да се обърне към нас.
Двамата с Томи постояхме още малко в коридора, без да знаем как да постъпим по-нататък. Когато най-после излязохме навън, всички лампи надолу по дългата улица бяха запалени, макар че небето все още светлееше. Двигателят на белия фургон, на който бяха натоварили шкафчето, работеше. Отзад видяхме голямо старо волво, а отпред, на мястото за пасажери, бе седнала госпожица Емили. До нея стоеше Мадам — тя се бе навела към прозореца и кимаше в отговор на някакви нейни нареждания; в същото време Джордж затвори багажника и се отправи към мястото на шофьора. После белият фургон потегли, следван от колата на госпожица Емили.
Мадам остана дълго да гледа след тях. После се обърна, за да влезе в къщата, но като ни зърна на тротоара, рязко спря, едва не отстъпи крачка назад.
— Ние тръгваме — казах аз. — Благодаря ви, че поговорихте с нас. Пожелайте всичко най-добро на госпожица Емили от наше име.
Мадам изучаващо ме гледаше във вечерния сумрак. После промълви:
— Кати Х., аз ви помня. Да, помня ви.
Тя замълча, но не откъсваше поглед от мен.
— Струва ми се, знам за какво си мислите в момента — забелязах накрая аз. — Мисля, че се досещам.
— Отлично! — отговори тя замислено, очите й също бяха замислени. — Чудесно. Можете да четете мисли. Е, кажете ми, какво си мисля?
— Мислите си за това, как веднъж, много отдавна, сте ме виждали в спалнята. Бях сама и слушах музика, бях си пуснала една касетка. Танцувах със затворени очи и вие ме видяхте.
— Чудесно. Вие сте истински телепат. Трябва да давате представления. Чак сега ви познах. Но наистина си спомням случая. И досега понякога си мисля за него.
— И аз. Колко странно.
— Разбирам.
С това бихме могли да сложим край на разговора. Бихме могли да се сбогуваме и да си тръгнем. Ала тя се приближи към нас, без да откъсва поглед от лицето ми.
— Бяхте доста по-млада — забеляза тя. — Но наистина сте вие.
— Не ми отговаряйте, ако не искате — подхванах аз. — Но отдавна си блъскам главата над този въпрос. Позволявате ли ми да ви го задам?
— Четете мислите ми. Но аз не мога да прочета вашите.
— Работата е там, че в онзи ден бяхте… разстроена. Гледахте ме и когато го усетих и отворих очи, стори ми се, че плачете. Не ми се стори, а наистина плачехте. Гледахте ме и плачехте. Защо?
Изражението върху лицето на Мадам не се промени и тя продължаваше да се взира в мен.
— Плаках, защото когато влязох, вътре звучеше тази музика — отвърна накрая тя, но толкова тихо, сякаш се опасяваше, че съседите могат да я чуят. — Мислех, че някоя нехайна възпитаничка е забравила да изключи касетофона. Но като надникнах в спалнята, аз ви видях, съвсем сама, още невръстно момиче, да танцувате. Очите ви действително бяха затворени и вие бяхте някъде далече, далече, цялата погълната от мъка и копнеж. Танцът ви беше много прочувствен. Пък и музиката, самата песен. В текста имаше нещо — някаква дълбока печал.
— Песента — уточних аз — се нарича „Не ме оставяй“.
И тихичко я затананиках.
— „Не ме оставяй… О, бебче, бебче, никога не ме оставяй…“
Тя кимна с глава, сякаш се съгласяваше с мен.