Да извадим „Титаник“
- Автор: Касслер Клайв
- Серия: Дирк Питт #4
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Неделева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Да извадим „Титаник“». Краткое содержание книги:
Бютера не помръдваше от командния мостик и поддържаше постоянна връзка с мъжете в шахтата за въжето върху юта. Изведнъж над воя на вятъра отвън високоговорителя изпращя и се чу глас.
— Капитане?
— Тук капитанът — отговори Бютера в телефонната слушалка.
— Мичман Кели от шахтата за въжето, сър. Нещо много странно става тук.
— Би ли обяснил по-точно, мичман?
— Ами въжето се мята като обезумяло, сър. Отначало лайнерът се извъртя наляво, а сега се отклони надясно, и то, трябва да призная, сър, под доста опасен ъгъл.
— Добре, дръж ме в течение. — Бютера изключи връзката и мина на друг канал. — Ъпхил, чуваш ли ме? Тук Бютера.
От „Морс“ Ъпхил отговори почти веднага.
— Продължавай.
— Струва ми се, че „Титаник“ се отклонява надясно от курса.
— Можеш ли да ми съобщиш разположението му?
— Невъзможно. Единственото указание е ъгълът на въжето.
За малко настъпи мълчание, докато Ъпхил прехвърляше в ума си новосъздалото се положение. После отново заговори.
— Ние едва успяваме да стигнем четири възела, тъй да се каже. Нямаме друг избор, освен да продължаваме напред. Ако спрем, за да видим какво му става, той може да се наклони странично и да се преобърне.
— Можеш ли да го уловиш на локатора ви?
— По никакъв начин. Преди двайсет минути една вълна отнесе антената ни. А вашият как е?
— Още имаме антена, но същата вълна, която е грабнала вашата, направи късо съединение.
— Значи сме в положение „слепецът води слепеца“.
Бютера остави слушалката на радиотелефона на мястото й и предпазливо отвори вратата, водеща към дясното крило на мостика. С ръка над очите си, той излезе навън, залитайки, и напрегна взор в полудялата нощ. Прожекторите се оказаха безполезни, лъчите им просто отразяваха стихийния дъжд и не осветяваха нищо. Отзад проблесна светкавица, чийто гръм бе заглушен от вятъра и сърцето на Бютера прескочи един удар. Краткият миг светлина не успя да разбули никакво очертание от „Титаник“. Сякаш него никога не го е имало. По мушамените му дрехи се стичаше вода, дишането му стана тежко и тъкмо прекрачваше обратно прага, по високоговорителя отново се разнесе дрезгавия глас на мичман Кели.
— Капитане?
Бютера избърса капките вода от очите си и взе слушалката.
— Какво има, Кели?
— Въжето, въжето се разхлаби.
— Скъса ли се?
— Не, сър, все още е развито, но потъна на няколко метра по-дълбоко във водата. Не съм виждал досега да става така с въжето. Като че ли лайнерът си е наумил да ни подмине.
Именно думите „да ни подмине“ изиграха роля… Бютера никога нямаше да забрави внезапния шок, с който схвана положението. Мислено прищракване вдигна един „шлюз“ в съзнанието му и освободи кошмар от картини да потекат в строга последователност, картини на обезумяло махало, чиято дъга се разширяваше все повече и повече, докато накрая се завъртя в кръг. Всички признаци бяха налице: изместеното под опасен ъгъл надясно въже, внезапната му хлабавина… Той си представи цялата гледка — „Титаник“ избутан леко напред и успоредно на трегера на десния борд на „Уолъс“ и как сега отдръпването от въжето ще зашиба отзад авариралия лайнер като в детската игра „Дий, конче!“. Тогава нещо прекъсна кошмара в главата на Бютера и го освободи от сковаващия го плен.
Той сграбчи радиотелефона и позвъни в машинното почти с едно движение.
— Пълен напред! Чувате ли ме, машинно отделение? Пълен напред! — След това се обади на „Морс“. — Движа се към теб с пълна скорост — изкрещя той. — Разбра ли ме, Ъпхил?
— Моля те, повтори — отвърна Ъпхил.
— Нареди „пълен напред“, дявол да го вземе, иначе ще те прегазя.
Бютера затвори телефона и се втурна отново навън към крилото на мостика. Ураганът тъй безжалостно, тъй яростно разпенваше океана, че беше почти невъзможно да се различи въздухът от водата. Това беше всичко, което можеше да направи — да се държи за бордовата ограда.