Ветровещ
- Автор: Деннард Сьюзан
- Серия: Вещерия #2
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Издава „Егмонт България“ ЕАД
- ISBN: 978-954-27-2035-5
- Переводчик: Кристина Георгиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ветровещ». Краткое содержание книги:
След като експлозия унищожава кораба му, светът смята, че принц Мерик е мъртъв. Белязан, но жив, той е решен да докаже предателството на сестра си. Преди да достигне препълнената с бежанци кралска столица, той обитава улиците, защитавайки по-слабите, което води до появата на слухове за обезобразен полубог, който носи справедливост на потиснатите.
Когато кървовещът Едуан разбира за обявената награда за главата на Изьолт, той прави всичко възможно да я намери пръв, докато тя не му предлага сделка… Сега те трябва да работят заедно, за да прекосят вещерските земи, чудейки се кой от двамата ще предаде другия пръв.
След изненадваща атака и корабокрушение Сафи и императрицата от Марсток едвам спасяват живота си. Всеки миг представлява риск, а следващата стъпка на пиратите е да обявят война на Вещерия…
Изьолт познаваше това трептене, макар че за първи път го виждаше и чувстваше в такива огромни размери.
Свързващите нишки скоро щяха да се скъсат.
Без да му мисли, тя хукна в бърз бяг. Глезените й се кривяха, коленете й пукаха, но тя трябваше да мине покрай корабите, армиите и кръжащите птици, преди светът наоколо й да се разкъса. Преди нишките, които свързваха бейдидчаните и Червените платна, най-накрая да се раздерат.
Само не беше помислила, че напред ще я чакат нови трупове. Даже вече беше забравила ястребите и враните. Светът се бе свил до нозете, посоката, скоростта й.
Покоят идваше естествено, когато имаше план. И тя не бягаше презглава, за да се спаси. Но планът й излезе лош и тя го разбра, шом се препъна в поредния мъртвец. Кафявата му ръка приличаше на корен в тревата по брега. Тя беше скочила… и петата й стъпи в ребрата.
Просна се по очи. Ръцете й се приземиха върху краката на трети труп, а лицето й зърна отблизо отворените очи на четвърти мъж.
Устата й се напълни с мухи. Над главата й изграчи врана.
Преди да може да се изправи, жестоките, гневни нишки от по-рано навлязоха в обхвата й. Те препускаха към брега. Скоро щяха да я настигнат.
Изьолт се опита да стане, пръстите й се забиха в мъртвата плът — още достатъчно прясна, за да устои, и твърда. Вкочанена.
Мъртва, мъртва, мъртва.
Щом се изправи, потърси укритие… но тук нямаше нищо. Нямаше скали, под които да залегне, нямаше ниски клони, по които да се покатери.
Тя погледна обезумяло към реката и видя приближаването на нападателите й с яростни нишки.
Нямаше накъде да бяга. Нямаше време да обмисля. Но за първи път паниката не я стегна за гърлото. Нямаше го и отчаяното желание Сафи да е с нея, за да избере интуитивно пътя им. Дишането й се успокои. Вниманието й се изостри. Обучението й чакаше да й влезе в работа.
С дясната си ръка дай на човек онова, което очаква да види.
В пълна с трупове гора решението беше очевидно. Тя легна през краката на най-близкия мъртвец и се направи на умряла.
Затвори очи точно когато Червените платна слязоха на брега.
ТРИЙСЕТ И ТРИ
Едуан крачеше през дъбовите дървета в Спорните земи и без стрелата усещаше джоба си лек. Не си бе давал сметка колко е свикнал с тежестта й. С желязното й присъствие.
Но нея вече я нямаше — и толкоз. Нямаше какво да мисли за това. Продължаваше напред.
Мускулите го сърбяха. Пръстите му се свиваха в юмруци, в такт с крачките му, и всеки път щом Совата се препънеше, той трябваше да преглъща раздразнението си.
Тя не беше виновна, че е мъничка и крехка. Не беше виновна, че искаше постоянно внимание. Крачките й бяха малки, телцето — слабо. Тя се свиваше, притискаше се в него и се взираше упорито във всичко, само не и в очите на Едуан.
За всяка негова крачка тя правеше по три. При всяко възвишение, по което той се катереше с лекота, тя трябваше да се превива, да драпа, да се оглежда внимателно на всяка стъпка.
Но нищо не можеше да се направи. Едуан беше избрал този път и той водеше на север. Точно натам, откъдето бяха дошли с нишковещата. Той подозираше, че миризмата по дрешките на Совата щеше да го отведе при същото номатско племе с мечите капани, които разкъсаха крака му. Но като миризмата на нишковещата, и кръвомиризмата на племето беше далеч. Седмица път, а дори и повече с настоящото темпо на Совата.
И то не в посоката на Едуановите пари.
Той бе учуден колко малко го интересуваха талерите му. Всъщност повече мислеше за крадеца, отколкото за самите пари. Искаше да знае как са попаднали в Лейна. Как човекът, който миришеше на чиста езерна вода и мразовити зими, ги беше отнесъл там. Щом Совата отново беше в безопасност, Едуан щеше да открие отговорите на въпросите си.
При тази мисъл в мускулите му се появи ново напрежение. Искаше да побегне. Да се бие. Той добре познаваше това усещане — беше се сблъсквал често с него, когато монахинята Иврен го хокаше или имаше занимания с гилдмайстор Йотилуци. Това беше стена, която закоравяваше около сърцето му и караше петите му да се забиват дълбоко и силно в почвата.
Накрая Совата изплака — толкова силно бе стиснал ръчичката й.
Едуан спря. Беше я влачил подире си. Защото беше демон и така правеха демоните. Той сведе очи към нейните — ококорени и пълни с жал.
— Съжалявам — каза й, макар че не беше нужно.
Тя му имаше доверие. Глупаво дете. Не можеше да повярва, че баща му я е искал. Защо, защо — след всичко, защо?