Половин свят

— Щом питаш, доста по-малко от преди.

— Оу? Явно една от двете ви е пораснала.

Трън присви очи:

— Може би е имала до себе си възрастен воин да я научи да цени семейството.

— Де всеки му такъв късмет. — Рълф се загледа в земята и се почеса по брадата. — Мислех си, може би… дали да не я навестя някой път.

— Искаш позволението ми ли?

— Не. Но би било добре да го имам.

Трън сви безпомощно рамене:

— Не бих си помислила да заставам между две млади, влюбени гълъбчета.

— Аз също. — Рълф ѝ хвърли един многозначителен поглед, после отмести очи и се загледа в нещо зад гърба ѝ. — Затова сега си тръгвам…

Трън се обърна и видя Бранд да върви към нея.

Беше чакала с нетърпение да го види отново, но когато това най-после стана, изпита остро безпокойство. Все едно влизаше за пръв път с него в тренировъчния квадрат. Със сигурност досега трябваше да са се опознали добре. Но ето че нямаше никаква представа как да се държи с него. Закачливо и непринудено като със стар другар по гребло? Превзето като девица с ухажор? Надменно като кралица Лейтлин и длъжник? Или потайно и недоверчиво като обигран комарджия, скрил зарове в шепа?

Всяка негова следваща стъпка я връщаше обратно върху замръзналото езеро — ледът пука под краката, не знаеш кога ще пропаднеш.

— Трън — каза той и я погледна в очите.

— Бранд — срещна погледа му тя.

— Не можа да ме дочакаш в Торлби, а?

Закачливо и непринудено, значи.

— Ухажорите се бяха наредили пред вратата ми, чак до доковете. Не можех да понеса повече мъжки сълзи, пролети по ненадмината ми красота. — Тя притисна показалец в едната ноздра и се изсекна шумно в калта.

— Имаш нов меч — каза той, поглеждайки към колана на кръста ѝ.

Тя пъхна пръст под гарда на дръжката, повдигна меча към него и той го изтегли с тих звън от ножницата.

— От най-добрия ковач в земите около Разбито море.

— Богове, станала е много добра. — Той потърка с палец знака на Рин в жлеба на острието, вдигна меча пред лицето си, затвори око и огледа ръба на острието по цялата му дължина. Майка Слънце блестеше ярко в гладката стомана.

— Нямаше време за украси по дръжката — каза Трън, — но започвам да го харесвам така както си е.

Бранд подсвирна тихо:

— Чудесна стомана.

— Примесена с костите на герой.

— Нима?

— Реших, че достатъчно дълго вече носих на врата си пръстите на баща ми.

Той се усмихваше, докато ѝ подаваше обратно меча и Трън осъзна, че тя също се усмихва.

— Мислех, че Рин ти отказа?

— Никой не отказва на кралица Лейтлин.

— Ъ? — На лицето му се изписа добре познатото озадачено изражение.

— Каза, че иска избрания си щит подобаващо въоръжен — отвърна Трън, прибирайки меча в ножницата.

Бранд я зяпна стъписан.

— Знам какво си мислиш. — Трън увеси рамене. — Та аз дори нямам щит.

Бранд затвори уста:

— Всъщност мислех си, че ти си щита, а също, че няма по-добър щит от теб. Ако бях кралица и аз щях да избера теб.