Пурпурно небе [bg]

Наемодателят на Маги вече бе поправил задната врата, а Ториан побърза да му възстанови разходите и да му плати за труда.

Ториан дел Ториан поклати глава. Тези градски люде не притежаваха дори елементарна гордост. Синът му бе разбил вратата в опит да спаси един от собствения си вид, а вместо да получи почести за геройството си, го бяха оковали, хвърлили в тъмницата, а сега дължеше и глоба.

Е, поне не остана окован в тъмницата дълго, а пък наложената му глоба съвсем не представляваше проблем за Ториан дел Ториан.

Карин сигурно щеше да негодува за цената, но пък тя беше жена, следователно всички проблеми, свързани с финансите на семейството, си бяха нейна грижа. Ториан дел Ториан просто бръкна във вътрешния си джоб и измъкна, без дори да поглежда, три пачки с двайсетачки и ги подаде с жеста, на който тя го бе научила. Беше неизказано горд със себе си, задето се сети първо да прехвърли с пръст пет от банкнотите и да подаде останалото, въпреки че подобни прояви съвсем не му бяха по вкуса.

Наемодателят прие пачката с нещо като ръмжене и усмивка. Направо невероятно, та той се усмихваше, когато приемаше парите! Нима бе възможно тези градски люде да нямат капчица гордост?

Не. Не беше прав. Те си имаха своята гордост. Просто тук ставаше въпрос за една различна, макар и низша проява на гордост, която Ториан дел Ториан бе научен да отминава с безразличие още по времето, когато бе прощъпалник в краката на баща си.

Докато Ториан наблюдаваше жълтата лента, някакъв градски чиновник, който не можеше да спре треперенето си в студа, се измъкна от колата си, на която двигателят все още работеше, тресна вратата с всички сили и бързо се отправи към Ториан.

— Има ли нещо, с което мога да ви помогна, господине? — Той бе наполовина на възрастта на Ториан с редки мустачки, под които прозираше горната му устна. Въпреки това бе употребил уважителното обръщение „господине“ и бе предложил на Ториан помощ, макар и по онзи необичайно високомерен начин, в който не се долавяше нито уважение, нито искрено желание да се притече на помощ.

В Градищата, всеки жител, който проявяваше подобна арогантност, трябваше добре да умее да върти меча и да обича болката — защото щеше много бързо да научи, че проявите на арогантност трябва да са добре контролирани и да не излизат наяве. Истината бе, че винаги имаше по-добър мечоносец от теб, защото ти никога не си единствен и незаменим.

Само че Ториан дел Ториан не живееше в Градищата от вече колко, повече от половината си живот и май беше крайно време да свикне и приеме тази често срещана, макар и евтина проява на грубост. Добре че не му се налагаше често да напуска района на Хардуд.