Пурпурно небе [bg]

Или просто Иън бе уплашен и не намираше защо да се весели.

До него застана Хоузи — не, тук той се наричаше Орфиндел — подпря се на лакти на балюстрадата.

— И така — започна той. — Струва ми се, че имаме проблем.

— Какво искаш да кажеш с това „ние“, снежинке?

— Моля?

— Нищо, не е важно. — Иън поклати глава. — Стара смешка, при това не особено успешна.

— Истина е, че имаме проблем. — Хоузи притисна едно от кокалчетата си към устата. — Ще изпълниш ли молбата на Вечния Наследник?

Странен въпрос.

— А кой знае дали ще стане? И всъщност какво друго ни остава?

— Задавай ми въпросите си един по един, Иън, един по един. На кой от двата искаш да ти отговоря първо?

— Добре, нека да е на първия. Смяташ ли, че ще стане?

— Дали, като използва един от скъпоценните камъни на Брисингамен, ще успее да неутрализира проклятието? То е все едно да ме питаш дали ще успееш с електрически нож да направиш нещо на пакетче меко масло. Взети заедно, седемте скъпоценни камъка от Брисингамен съчетават… не, крият… — Хоузи сви рамене. — Заедно, те съчетават в себе си достатъчно скрита материя, за да се положи ново начало на вселената. Вечният Наследник притежава някаква вродена устойчивост на проклятието, а като държи някой от скъпоценните камъни до себе си, тази устойчивост ще се увеличи многократно.

— А друг начин дали има?

Хоузи поклати глава.

— Не, поне доколкото аз разбирам от тези неща. Може някой да знае повече. Все още са останали от старите вистари и ако се съберат няколко, може и да успеят да постигнат нещо. Разбира се, Один също може да премахне проклятието, без значение кой го е направил…

— Само ако знаехме къде е той. — Но и този вариант не беше толкова прост. Да се пречупи волята на някой от аезирците, съвсем не беше лесна задача и ако пръстенът на Харбард бе в състояние да постигне подобно нещо, Один никога нямаше да го остави да му се изплъзне от ръцете. Никога не би предоставил на Иън оръжие, което да бъде използвано срещу него.

— Не, той не би ми помогнал, нали?

— Едва ли. — Устните на Хоузи се свиха в тънка линия. — Съмнявам се, че Фрея ще даде някой от скъпоценните си камъни, но поне си струва да опитаме. Поне ще знаем, че сме направили всичко, което ни е по силите.

Той сигурно грешеше. Та тя нямаше да има нито единия, нито другия, ако не беше Иън. Освен това…

— Да, Иън, тя наистина много държи на теб — каза Хоузи и се усмихна. — Наистина много държи на теб. Само че тя и преди се е привързвала силно към смъртни, но ги обиква до някаква граница, нищо повече. Трудно ще й бъде да ти посвети нещо безценно, защото животът ти преминава толкова бързо, че не можеш дори да забележиш как се ронят и смаляват планините.