Пурпурно небе [bg]

Агнешкото имаше вкус на кръв и чесън и един удивително приятен привкус на лимон, който още преди много му бе допадал, но сега се усещаше в комбинация с великолепния вкус на непознати подправки. С истинска наслада сдъвка първата хапка. Много бавно. Имаше доста неща, които трябваше да каже, и много малко време, за да ги каже, но нямаше никаква полза да бърза с последното си ядене.

Заведението нямаше да се нареди нито на първо, нито на петнайсето място в предпочитаните му, а една от причините щеше да бъде, защото никога преди не бе влизал.

Определено би си избрал, ако това бе възможно, последното му ядене да бъде вечерята в Деня на благодарността, защото това винаги бе любимото му хранене у дома — не, не у дома, в Хардуд.

Не, не, първия път го каза правилно — у дома. Това бе любимото му ядене у дома.

Преглътна с усилие.

— Ти, млади Ториан — каза той, — ще постъпиш, както ти кажа, без да се опъваш и спориш. Да помниш кой си и какво си. Ти си Ториан дел Ториан, син на Ториан дел Ториан и Карин Рьолке Торсен, и ще се държиш подобаващо.

Младият Ториан сведе глава, нещо като поклон в знак на примирение, но и известно несъгласие, поклон, който определено изразяваше готовност да противоречи, но той щеше да я преглътне.

— А сега, приятели мои — каза Ториан и се обърна от Били Улсън към Джеф Бйерке, докато най-сетне погледът му се спря на неговия брат по оръжие, на кръвния му брат, Маги дел Албърт, — предлагам да се насладим на храната.

Другите ровеха в чиниите си — за младия Ториан бе очевидно защо — беше си поръчал най-обикновено телешко, залято с ужасен на цвят зеленикав сос от някакво сирене, от което всеки би загубил апетит, дори и да не носеше такова грозно име.

Ториан дел Ториан лапна нова хапка агнешко.

Беше превъзходно.