Брит-Мари беше тук [bg]

Ако човек затвори очи, може да си спомни всички житейски избори. Да осъзнае, че всички те са били заради някого другиго.

В Борг е ранно утро, но зората като че ли изчаква. Сякаш иска да даде време на Брит-Мари да вдигне ръка. Да реши.

Да скочи.

Тя чука на вратата. Вратата се отваря. Иска да каже всичко, което таи в себе си, но така и не получава възможност. Иска да обясни защо е точно тук, а не някъде другаде, но бива прекъсната. Чувства се разочарована да осъзнае, че са я очаквали. Че е толкова предвидима. Иска да каже нещо за това какво изпитва, да разтвори гръдния си кош и за пръв път да остави всичко да бликне навън, но не получава този шанс.

Вместо това една ръка я повежда уверено обратно към улицата. Тротоарът е осеян с пластмасови туби, нахвърляни навсякъде. Сякаш са паднали от някой камион.

– Всички в отбора събраха пари. Преброихме докъде ще стигне – казва момчето.

– Да, тези от нас, които могат да броят, броиха – вмята момичето.

– Аз мога да броя! – виква момчето ядосано.

– Да, дотолкова, доколкото стигаш на двайсет и едно, значи до три! – ухилва се момичето.

Брит-Мари се навежда към пластмасовите туби. Миришат. Нещо я докосва от двете страни и минава известно време, докато осъзнае, че това са децата, които са я хванали за ръцете.

– Това е бензин. Сметнахме. Ще ти стигне за целия път до Париж – прошепва Омар.

– И за целия път обратно – прошепва Вега.

Стоят пред вратата и махат, докато Брит-Мари се качва на шофьорската седалка. Махат с целите си тела, както един възрастен никога не би направил. Зората идва в Борг заедно със слънцето, което се овладява и изчаква уважително на хоризонта, сякаш иска да даде на Брит-Мари достатъчно време за последен път да избере сама и за пръв път да избере себе си. Когато дневната светлина най-накрая се протяга над покривите, една бяла кола със синя врата потегля.

Може би спира. Може би чука на още една врата. Може би просто кара.

Бог е свидетел, че Брит-Мари има достатъчно бензин.

Януари е, на едно място, което по-скоро е едно от милионите такива, а не едно на милион. Място като всички останали и място като никое друго. След няколко месеца, на сто мили оттам, „Ливърпул“ почти ще спечели Английската висша лига. В един от последните кръгове те водят на „Кристъл Палас“ с три на нула, но за осем неправдоподобни минути допускат три гола и губят титлата. От отбора на „Ливърпул“ не знаят нищо за Борг, не знаят дори за съществуването му, но всеки, който мине със свалени прозорци покрай градчето, ще чуе какво се е случило.

„Манчестър Юнайтед“ уволняват треньора си и започват отначало. „Тотнъм“ обещават, че следващия сезон ще се представят по-добре. Някъде там все още има хора, които викат за „Астън Вила“.

Сега още е януари, но в Борг ще настъпи пролет. Млад мъж ще почива до майка си в гроб, покрит с шалчета, а две деца ще им разказват едно през друго за некадърни рефери и ужасяващи влизания. Една топка ще се търкулне, а един крак ще я ритне, защото в това градче никой не знае как да не го направи. Ще дойде лято, в което „Ливърпул“ ще изгубят всичко, а после ще дойде есен и нов сезон, когато ще могат наново да опитат да спечелят всичко. В това отношение футболът е странна игра, защото кара живота да продължава напред.