Брит-Мари беше тук [bg]

– Ако няма да е твърде неуместно, бих искала да ти задам един много личен въпрос, Свен – извинява се тя предварително.

– Разбира се – кима той тъжно.

– Ти от кой отбор си?

Чертите на лицето му се отпускат изненадано.

– Никога не съм викал за някой отбор. Мисля, че обичам футбола твърде много. Понякога страстта към един отбор може да попречи на любовта към играта.

На Брит-Мари ѝ се струва, че това подхожда на човек като Свен. Да вярва повече в любовта, отколкото в страстта. Полицай, който вярва повече в справедливостта, отколкото в закона. Мисли, че това му отива. Но не му го казва.

– Поетично – казва просто тя.

– Бил съм на курс – усмихва се той.

Брит-Мари иска да каже толкова много неща. Може би той също. Но накрая изрича само:

– Брит-Мари, искам да знаеш, че всеки път, когато някой почука на вратата ми, се надявам, че си ти.

Може би мисли да каже нещо повече, но се отказва. Тя иска да извика подире му, но е твърде късно.

Вратата звънва след него, защото вратите определено не знаят кога това не е удачно.

Брит-Мари се потупва по бузите с носната кърпичка, за да не си личи, че подсушава и очите си. После тръгва целеустремено към Някоя. Пицарията все още е препълнена. Тук са майката на Бен, чичото на Дино и родителите на Падан, но също и цял куп други хора, чиито лица Брит-Мари си спомня само бегло от трибуната в спортната зала. Те чистят и подреждат столовете, а Брит-Мари едва устоява на импулса да тръгне да подрежда след тях.

– Беше, как се казва? Хубаво погребение, а? – казва Някоя с неясен глас.

– Да – съгласява се Брит-Мари, вади портмонето си и веднага продължава: – Бих искала да попитам колко ти дължа за вратата на колата.

Някоя барабани по страничната облегалка на инвалидната количка.

– Да. Ами, аз, знаеш, мислих за колата ти, Брит-Мари. Не съм много добър механик, а? Може да съм объркала нещо, знаеш ли? Така че първо провери как работи. После ще се върнеш. Да платиш.

– Не разбирам – информира Брит-Мари.

Някоя се почесва по бузата, така че никой да не види, че търка очите си.

– Брит-Мари е честен човек, да. Брит-Мари не краде. Та знам, че Брит-Мари ще се върне в Борг, а? Да плати.

Брит-Мари прибира портмонето си. Вади носна кърпичка. Обръща се.

– Естествено. Естествено.

Иска да се направи на заета, като почисти, но разбира безпощадно ясно, че хората наоколо вече са се заели с това. Някоя е разпределила всички задачи. Не е останало нищо за вършене.

Брит-Мари вече не е нужна тук.

Стои сама на вратата, докато децата спрат да играят. След това те се отправят към домовете си и изчезват, едно по едно. Свен търпеливо изчаква Вега и Омар малко встрани. Вега директно се качва на задната седалка и затваря вратите, но Омар отива сам до оградата и прокарва пръсти по белите фланелки. Навежда се над свещите на земята, вдига внимателно една, която е изгаснала, и я запалва от пламъка на друга свещ, преди да я върне на мястото ѝ. Щом се изправя, вижда Брит-Мари до вратата. Ръката му се отделя почти незабележимо от бедрото, помахвайки леко. Това е много повече помахване на млад мъж, отколкото на дете. Брит-Мари също му махва, доколкото може, без той да види, че плаче.