Брит-Мари беше тук [bg]

– Здравейте – каза майката.

– Ти ли си тази, която ще вземе децата? – попита Карл жената от социалните.

Майката го сръчка леко с лакът и се обърна сериозно към младата жена:

– Казвам се Соня. Това е Карл. Родители сме на Патрик, който играе в един отбор с Вега и Омар.

Разбира се, напълно възможно е жената от социалните да е смятала да отговори нещо, но Карл не ѝ даде тази възможност:

– Искаме да се грижим за децата! Искаме да дойдат да живеят при нас! Не можете да ги вземете от Борг!

Соня погледна Брит-Мари. Видя ръцете ѝ може би, тръгна неканена към нея и я прегърна. Брит-Мари смотолеви нещо за препарат за съдове по дланите, но Соня въпреки това я прегърна. Нещо изшумоля до вратата. Жената от социалните се засмя леко, сякаш това беше естествената ѝ реакция всеки път, когато си отвори устата.

– В интерес на истината, същият въпрос ми беше зададен от майката на Бен и чичото на... „Дино“, така ли го наричате?

Шумоленето откъм вратата се засили, допълнено от демонстративно прокашляне.

– Децата! Могат ли да живеят при мен, а? Те са ми като, как се казва? Деца, да!

Някоя изглеждаше сякаш е готова да се сбие с всички в стаята, ако се наложи. Размаха ръка към игрището отвън. По оградата още висяха бели фланелки, а сутринта свещите грижливо бяха запалени отново.

– Нужно е, как се казва? Нужно е цяло село, за да се отгледа дете[28], а? Тук имаме село!

Банк и кучето стояха зад нея. Щом жената от социалните я погледна, Банк като че ли го усети, защото размаха веднага бастуна си и поклати рязко глава.

– Аз не съм тука, за да осиновявам разни деца. Просто си искам пицата.

Соня пусна Брит-Мари, неохотно, както се прави с балон, когато знаеш, че ако го пуснеш, ще отлети. Карл стисна шапката си и посочи едновременно насърчено и ужасено жената от социалните:

– Не можеш да вземеш децата от Борг, иначе могат да се окажат при когото и да е! Могат да попаднат при някой фен на „Челси“!

Брит-Мари, която вече беше сложила ключовете от развлекателния център върху кухненския плот, се прокрадна зад гърбовете им. И да са я видели, а може би наистина я видяха, те я оставиха да си излезе мълчаливо, защото им пукаше за нея достатъчно много.

Следобедът в Борг се превръща във вечер, бързо и безмилостно, като дръпване на лепенка. Брит-Мари седи на колене, опряла чело на надгробната плоча на Сами.

– Любимо момче. Никога няма да съжалявам, че бях тук.

Събота е и „Ливърпул“ играят мач на сто мили оттам. В понеделник багерите ще пристигнат в Борг. Брит-Мари не знае дали е религиозна или не, но си мисли, че това ѝ стига – знанието, че Бог има план за игрище в Борг. План за Борг.

Върви сама през градчето до шосето, а по чорапите ѝ има петна от трева. Белите фланелки още висят на оградата, а под тях са запалени нови свещи. Развлекателният център е осветен от сиянието на телевизора. Брит-Мари вижда силуетите на децата вътре. Сега там има повече деца откогато и да било. По-скоро клуб, отколкото отбор. Брит-Мари иска да влезе, но разбира, че не е удачно. Разбира, че така е най-добре.