Брит-Мари беше тук [bg]

Тя клати глава. Но упорито и непокорно, а не отчаяно и тъжно. Сякаш смята да скочи, било то и само от бордюра.

– Не знам, Кент. Не знам какво ще стане после.

Той затваря очи и отново изглежда като младежа на стълбите. Моли я тихо.

– Мога да почакам до утре, Брит-Мари. Отседнал съм при родителите на Падан. Ако утре сутринта не почукаш на вратата, ще се прибера сам.

Опитва се да звучи самоуверено. Но знае, че е я изгубил.

Брит-Мари вече е преполовила пътя до развлекателния център.

Омар и Вега я виждат преди тя да ги е видяла. Вече е изтичала покрай тях, когато ги чува да викат след нея.

– Какво за... „Ливърпул“... определено не знам какво точно направиха, но останах с впечатлението, че ще спечелят срещу тези... както се казваха. Вила нещо си! – изпуфтява Брит-Мари.

Погледът ѝ е премрежен и тя е толкова задъхана, че се налага да подпре ръце на коленете си, насред улицата, та съседите да си помислят, че е почнала да ползва наркотици.

– Знаем! – съгласява се Омар ентусиазирано.

– Ха – изпъхтява Брит-Мари.

– Два на два е, ще бием! Когато Джерард вкара, по погледа му си личеше, че ще бием! – виква Омар възторжено.

Брит-Мари вдига поглед, дишайки толкова тежко, че получава мигрена.

– Мога ли да попитам какво тогава правите на улицата, за Бога?

Вега стои пред нея с ръце в джобовете и клати глава, сякаш вече се е уверила, че Брит-Мари е засвидетелствано слабоумна.

– Искаме да си с нас, когато обърнем.

„Ливърпул“ така и не обръщат. Мачът завършва два на два. Това няма абсолютно никакво значение.

Тази вечер ядат яйца и бекон в кухнята на Банк. Вега и Омар, Брит-Мари, Банк и кучето. Омар слага лактите си на масата, а Вега му казва да ги свали. Погледите им се срещат за миг, след което той сваля лактите си, без да протестира.

Брит-Мари стои в антрето, докато те си обличат якетата. Свива пръстите на краката си и тупа ръкавите на децата толкова дълго, че накрая те хващат ръцете ѝ, за да престане.

Младата жена от социалните стои на полянката и ги чака.

– Тя е о’кей, не обича футбол, но е о’кей – казва Вега на Брит-Мари.

– Ще я научим – уверява я Омар.

Брит-Мари прехапва бузи и кима.

– Аз... работата е там, че... искам само да кажа, че аз... че вие... аз никога... – започва тя.

– Знаем – казва Вега дълбоко в плата на сакото ѝ.

– Всичко е наред – обещава Омар в шията ѝ.

Децата вече са излезли на улицата, когато момчето се обръща. Брит-Мари не е помръднала, сякаш иска в последния момент да запечата сцената в ретините си. Омар пита:

– Какво ще правиш утре?

Брит-Мари сключва ръце пред себе си. Вдишва толкова продължително, колкото може.

– Кент чака да почукам на вратата му.

Вега пъха ръце в джобовете си. Вдига вежди.

– А Свен?

Брит-Мари вдишва. Издишва. Борг изпълва дробовете ѝ.

– Той ми каза, че всеки път, когато се чука, се надява да съм аз.

Децата, осветени от уличните лампи, изглеждат толкова малки. Но Вега се изправя, изпъва гръб и казва: