Бяла смърт

— Попаднахме на склад — каза Остин. — Ти намери ли нещо интересно?

— Иска ми се да не бях — отвърна Дзавала. — Отказвам завинаги рибата и пържените картофки. Мисля, че се натъкнах на главната люпилня на франкенрибата.

Описа странните деформирани създания, които бе видял в проверената от него сграда. Присъщото му спокойствие можеше да се наруши много трудно, но от тона му бе ясно, че е потресен от мутиралите чудовища в аквариумите.

— Изглежда, участниците в изложбата на изродите са някакви прототипове — каза Остин.

И млъкна, защото в гората се разнесе тихо шумолене. Беше Пабло. Каза, че попаднал на нещо като празен гараж. Вътре имало следи от държани хора — остатъци от храна, кофи за отпадъци и одеяла, използвани вероятно за спане. Подаде на Остин нещо, което го накара да стисне зъби — беше кукла.

Изчакаха Диего и когато най-сетне той се появи, видяха защо се е забавил. Беше приведен от тежестта на товара си. Изправи се и пусна изпадналия в безсъзнание страж на земята.

— Каза да неутрализираме всеки, който ни се изпречи на пътя, но си помислих, че тази свиня може да се окаже полезна и жива.

— Къде го намери?

— В сградата на охраната. Там има поне сто легла, може би дори двеста. Беше си полегнал.

— Обзалагам се, че за последен път спи на работното си място.

Остин коленичи и освети лицето на стража. Изпъкналите скули и широката уста бяха също като на стражите, които бе виждал досега. Изключение правеше само насиненото чело. Остин отвори манерката си, отпи една глътка и изля вода върху лицето му. Мъжът отвори очи и зяпна насочените към главата му дула.

— Къде са пленниците? — попита Остин и показа куклата, така че стражът да разбере какво иска.

Устните на мъжа се разтеглиха в безрадостна усмивка, тъмните му очи заблестяха като раздухани въглени и той изръмжа нещо на неразбираем език. Диего го окуражи малко, като постави ботуш на чатала му и опря дулото между жестоките му очи. Усмивката изчезна, но на Остин му беше ясно, че фанатизмът на стража може да му помогне да издържи на всички заплахи и болки.

Диего видя, че няма резултат, и промени позата си — постави крака си на лицето на мъжа и опря дулото в чатала му. Очите на стража се разшириха още повече и той измърмори нещо.

— Говори на английски — каза Диего и натисна дулото още по-силно.

Стражът затаи дъх, после изпъшка:

— Езерото… В езерото.

Диего се усмихна.

— Дори свинята иска да си запази cojones5.

Вдигна пушката, обърна я и нанесе удар с приклада. Чу се отвратителен кух звук и главата на мъжа увисна като тази на куклата, която Остин все още стискаше в ръка. Остин трепна, макар да не изпитваше никакво съчувствие към ескимоса. Умът му бе зает с евентуалната ужасна съдба на пленниците.

— Да тръгваме — каза Пабло.

— Тъй като сме в леко неравностойно положение, може би няма да е зле да повикаме резервите — обади се Дзавала.

Пабло свали радиото от колана си и нареди на пилота на кобрата да се премести на километър и половина от тях. Остин прибра куклата в пазвата си и заедно с останалите забърза към езерото — бе твърдо решен да върне куклата на детето, от която я бяха отнели.