Време да се живее и време да се мре
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Язык: болгарский
- Переводчик: Матей Чернев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Време да се живее и време да се мре». Краткое содержание книги:
Гребер тръгна по „Адлерщрасе“. Беше шест часа вечерта. Целия ден беше търсил стая, без нищо да намери. Уморен, най-после той реши да изостави скитането.
Кварталът беше напълно опустошен. Развалините следваха една след друга. Той вървеше със свито сърце. Изведнъж видя нещо, на което в първия момент не можа да повярва. Сред разрушенията се издигаше малка двуетажна къща. Тя беше стара и малко наклонена, но напълно невредима. Градина с дървета и храсти я заобикаляше. Всичко там беше светло. Люлякови храсти се навеждаха над оградата, от която не липсваше нито една дъсчица. Двадесет крачки по-далеч от двете страни на улицата започваше отново дивият пейзаж, сякаш снет от луната. Но тази стара малка къщичка със своята градинка беше пощадена благодарение на чудесата, които понякога придружават масовите разрушения. Над вратата висеше надписът: „Страноприемница и ресторант Вите.“
Вратата на градината беше отворена. Гребер влезе вътре. Дори не се и учуди, че нито един прозорец на къщата не беше счупен. Почти очакваше да бъде така. Чудото не е никога много далеч от отчаянието. Едно кафяво ловджийско куче с бели петна спеше близо до вратата. Тук-там на туфи цъфтяха нарциси, виолетки и лалета. Имаше чувството, че някога е виждал всичко това, но не можеше да си спомни кога, като че ли е било много отдавна. Или може би беше само сънувал. Той прекрачи прага.
Кръчмата беше празна. Само няколко чаши бяха наредени по полиците, нито една бутилка. Бирената канелка блестеше от чистота, обаче мивката отдолу беше суха. Три маси, заобиколени от няколко стола, бяха бутнати до стената. Една картина висеше в средата на стаята. Тиролски пейзаж: девойка свири на цитра, а над нея стои наведен ловец. Нямаше никакъв портрет на Хитлер, Гребер не очакваше и да има.
Влезе някаква възрастна жена. Носеше синя избеляла престилка с навити ръкави. Тя не каза: „Хайл Хитлер“. Каза: „Добър вечер“ — и наистина в този поздрав се съдържаше нещо от вечерта. След един изпълнен с добра работа ден, поздравът й беше действително пожелание за добра вечер. „Колко е естествено и същевременно необикновено всичко това!“ — помисли си Гребер. Той смяташе само да пие нещо. Прахът от развалините го беше накарал да ожаднее, но сега изведнъж му се стори от голямо значение да прекара вечерта тук с Елизабет. Чувствуваше, че ще бъде хубава вечер, прекарана извън тъмните кръгове, които заобикаляха вълшебната градина и се простираха чак до хоризонта.
— Може ли да се вечеря у вас? — запита той. Жената го погледна с учудване.
— Имам купони — прибави той бързо. — Би било хубаво да се вечеря тук. Може би дори в градината. Това е един от последните ни дни преди да замина. За жена ми и за мен. Ще ви дам купоните и за двамата. Ако желаете мога да ви заплатя с консерви.
— Нямаме нищо друго освен супа от леща. От дълго време вече не сервираме нищо за ядене.
— Но това е чудесно! Супа от леща! Да знаете колко отдавна не съм ял!
Жената се усмихна. Спокойна усмивка, която сякаш се появи от далечното минало.
— Ако ви харесва, можете да дойдете. Ако желаете, може и да седнете в градината. Или пък тук, ако е хладно.
— Предпочитам в градината. Ще бъде достатъчно светло. Може ли да дойдем в осем часа?
— За супата от леща няма никакво значение. Елате, когато обичате.
На прага на къщата на родителите му беше оставено едно писмо от майка му. Писмото се връщаше от фронта. Той разкъса плика. Писмото беше кратко. Майка му пишеше, че тя и баща му напускат града на другия ден с група бежанци. Не знае къде отиват. Да не се безпокои. Касае се до обикновена предпазна мярка.