Последната тайна на Дома Господен
- Автор: Зюсман Пол
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последната тайна на Дома Господен». Краткое содержание книги:
Прехвърляйки мост над хилядолетията — от библейски Йерусалим и кръстоносните походи до концлагерите и убийствата в наше време в ивицата Газа; от катарските еретици до шифровани средновековни ръкописи и отдавна загубено съкровище, — „Последната тайна на Дома Господен“ е главозамайващо приключение, написано от майстор!
— Наистина ли идвате чак от Йерусалим? Или просто искахте да ме накарате да се чувствам гузен? — подвикна от кухнята.
Тя го увери, че наистина идва чак оттам.
— Сигурно трябва да съм поласкан — каза Топинг и седна на креслото срещу нея. — Половината ми студенти не успяват да дойдат от другия край на колежа.
Отпи от бирата, протегна краката си и я погледна.
— Е?
Тя задържа погледа му за миг — наистина изглеждаше доста добре, — след което се наведе и започна да рови из чантата си.
— Исках да ви питам за една реч, която сте изнесли преди няколко седмици. „Малкият Уилям и тайната на Кастеломбре“. — Лейла извади бележник, химикалка и разпечатката от сайта на Историческото дружество на колежа „Сейнт Джон“. — Опитах се да разбера нещо за цялата тази история с Кастеломбре, защото пиша една статия, но не стигнах доникъде. Докопах по някое и друго парченце информация в интернет, но… ами от описанието на речта ви, реших, че може би ще ми помогнете с малко повече подробности.
Той изненадано вдигна вежди.
— И заради това сте дошли чак дотук?
— Очевидно щеше да е по-лесно, ако имахте телефон или имейл…
Професорът се подсмихна като признание, че е права, наведе се към нея и отпи от бирата.
— Ще ви кажа направо, че тази реч беше по-скоро научнопопулярно есе, отколкото сериозен академичен трактат. Културната идентичност в средновековен Лангедок е моята област, а специализираните ми интереси са насочени към регистрите на инквизицията от тринадесети век, поради което приемам скептично всичките тези истории за тайни и заровени съкровища, и загадъчни операции на нацистки археолози. — Загледа се в бутилката. — Макар че си е интересно. Много интересно. А може би и много важно.
Настъпи тишина, професорът сякаш за миг се отнесе в мислите си. След това тръсна глава и протегна ръка.
— С какво разполагате дотук.
Тя му подаде страницата с бележките, които беше нахвърляла предишния ден. Той я прегледа.
— Честно казано, не съм много сигурен, че мога да добавя още кой знае колко. Вече ви казах, че това не е в моята област. А даже да беше… — Той сви рамене и й върна страницата. Но трябва да беше забелязал разочарованото й изражение, защото почти веднага продължи: — Все пак смея да твърдя, че мога да запълня някои празноти. И да ви дам контекста и разни такива неща. Поне това мога да направя, след като сте дошли чак дотук. Не знам дали ще ви е от полза… е, вие ще си прецените.
Топинг стана и отиде до бюрото, където започна да рови из една огромна купчина хартии.
— Ходихте ли там? — попита, докато продължаваше да търси. — В Кастеломбре?
Тя призна, че не е.
— Струва си. Не че има кой знае какво за гледане. Каменен прозорец, няколко порутени стени. Всичко е обрасло с дървета и храсти. Но има атмосфера. И някаква странна меланхолия. Замъкът на сенките. Това означава името му. Много подходящо. Аха!
Той извади няколко листа от купчината.
— Бележките за речта ми.
Разлисти ги и седна на ръба на бюрото. Действието му отне и последната капка равновесие на вече разбутаната купчина, която се срути и се изсипа на пода. Професорът не й обърна никакво внимание.
— Добре. Да започнем от самото начало. Доколкото ни е известно от тогавашните източници, които са съвсем оскъдни и почти несъществуващи — две непълни генеалогии, няколко запазени поземлени скици, завещания, такива неща, — поне докъм края на единадесети век в Кастеломбре не е имало абсолютно нищо забележително. Било е типично малко имение в Лангедок. Господарите му са притежавали земи и собственост, сключвали са бракове с другите местни благородници, завещавали са средства на религиозни институции, изпълнявали са васалните си задължения към контовете Фоа. Напълно нормално. След това, някъде около 1100-тната година нещата изведнъж се променят. Коренно.
Лейла приседна на ръба на креслото и по гърба й пробяга тръпка на вълнение. Ако проучванията й бяха верни, а нямаше причина да мисли, че не са, именно някъде около 1100-тната година Уилям дьо Релинкур беше открил загадъчното съкровище под Църквата на Божи гроб и го беше пратил при сестра си в Кастеломбре.
— И все пак източниците са извънредно ненадеждни — продължи Топинг. — Няколко трубадурски поеми, две бегли препратки в тогавашни хроники и, най-важното, два откъса от писма, написани от тогавашния еврейски учен Раши. Всички обаче са единодушни, че от началото на дванадесети век нататък Кастеломбре започва да привлича учудващо по мащабите си внимание. И причината са разнеслите се слухове, че там се съхранява някакво изключително съкровище с несравнима сила и красота.