Последната тайна на Дома Господен
- Автор: Зюсман Пол
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последната тайна на Дома Господен». Краткое содержание книги:
Прехвърляйки мост над хилядолетията — от библейски Йерусалим и кръстоносните походи до концлагерите и убийствата в наше време в ивицата Газа; от катарските еретици до шифровани средновековни ръкописи и отдавна загубено съкровище, — „Последната тайна на Дома Господен“ е главозамайващо приключение, написано от майстор!
Приближи се до Стената и застана в най-левия й край. Загледа се в двайсетметровата плетеница от огромни камъни отгоре. Приличаха на някаква сложна дъска за игра. Ниската им част беше като осеяна с пърхот от стърчащите от всяка възможна пролука сгънати бележки, на които богомолците бяха написали молитвите и желанията си. Денем тук беше пълно с хора, туристи с картонени ярмулки, хареди евреи с черни палта и шапки, момчета, извършващи първата си церемония Бар Мицва. Сега, освен него и един кланящ се като кълвящ гарван самотен хасиди поклонник в десния край, нямаше жива душа. Огледа се, положи длан върху изронения камък, сведе глава и започна да рецитира шемата.
„Като оживяла приказка — така беше описал брат му Стената, когато за пръв път дойдоха тук преди толкова много години. — Като нещо от книга или от песен.“ Този образ се беше запазил в съзнанието на Хар Цион, беше се затвърдил с годините и дори сега, когато стоеше под извисяващата се матрица от жълт камък, усещаше присъствието не на нещо мъртво и неодушевено, не реликва от отдавна забравен свят, а нещо живо и бликащо от енергия, съвременно. Глас. Така си мислеше за него. Плътен, мелодичен глас, който му пееше от пустотата: за нещата, които са били — царете и пророците, Ковчега на завета и Менората, Мойсей и Давид, и Соломон, и Езра — но, и което беше по-важното, за нещата, които предстояха: богоизбраният народ събран за пореден път, Храмът построен наново. Свещеният светилник изкован наново и изпълнен със светлина. Някои я наричаха Стената на плача, тези, които идваха тук да хленчат, да си скубят косите и да окайват вековете на изгнание и загуба. Но не и Хар Цион. За него това беше Стената на песента, място не на болка и спомени, а на надежда, радост и очакване, осезателно, реално напомняне, че Господ е с тях, че не са изоставени, че са неговият избран народ, най-скъп сред всички. Че щяха да просъществуват, точно както беше просъществувала стената, каквото и да се опитваха да й сторят хората и природата.
Продължи да се моли, думите на молитвата се виеха и танцуваха с музикалния напев на гласа му, накрая свърши и млъкна. В същия момент един висок широкоплещест мъж се приближи иззад гърба му и застана в плътната сянка в левия край на Стената така, че лицето му да остане в мрака. Самотният хасиди си беше отишъл и двамата мъже бяха напълно сами.
— Закъсня — каза Хар Цион толкова тихо, че едва се чу.
Мъжът се отдръпна още по-навътре в сенките и измърмори някакво оправдание.
Хар Цион бръкна в джоба си, извади сгънато листче хартия и го пъхна в процепа между два каменни блока.
— Тук са всички подробности. Името на момчето, адресът му. Просто следвай указанията. Ще бъде…
Чуха се стъпки. Млад войник се приближи и застана на няколко метра вляво от тях. Хар Цион махна с пръст, за да покаже на събеседника си, че разговорът им е приключил. Наведе се, целуна стената и пое по еспланадата към телохранителя си Ави.
Пет минути по-късно, когато войничето свърши молитвата си и си тръгна, мъжът прокара ръка по камъните, извади нагънатото листче от пролуката и го пъхна в джоба на панталона си.
Кеймбридж
Лейла стана в пет сутринта, без да буди Топинг, тихо си събра нещата, излезе на пръсти от спалнята и напусна къщата.
Не знаеше защо спа с него. Беше приятен компаньон — остроумен, чаровен, внимателен, — а сексът беше страхотен, сред най-добрите й преживявания в тази област. Но въпреки това в нито един момент не се почувства напълно съпричастна, не си позволи да се отпусне и да потъне във вихъра на любенето. Даже когато го беше възседнала и беше забивала бедра в неговите и от малките й гърди се беше стичала страстна пот, една част от нея, по-голямата част от нея беше останала безпристрастна, отнесена в мислите си, непрекъснато премисляща чутото през деня, онова, което се случваше в Близкия изток, сякаш тялото й беше някакъв неодушевен, оставен на автопилот апарат, докато тя, пилотът, седеше вътре и се занимаваше с нещо съвсем друго.
Затвори входната врата и излезе на улицата, с подредени от двете страни спретнати викториански къщи, светът около нея бе сив и неподвижен, вече не тъмен, но още не и светъл, сумрачната ничия земя между нощта и зазоряването.
Предишната вечер се беше обадила на познатия на Топинг Жан-Мишел Дюпон в Тулуза и му беше обяснила, че се интересува от Дитер Хот и разкопките в Кастеломбре. Бяха се разбрали да се срещнат в един и половина по обяд и тя си беше запазила билет за полета на „Бритиш Еъруейз“ в десет часа от „Хийтроу“. Мина й мимолетната мисъл, че с толкова време за убиване можеше да отиде до Гранчестър и да види старата къща, където бяха живели след смъртта на баща й. Баба й и дядо й отдавна бяха починали, но, поне доколкото знаеше, майка й все още живееше там с втория си съпруг. Адвокат. А дали не беше банкер? Не беше много сигурна. Не й говореше откакто се омъжи повторно преди шест години, не можа да й прости това гротескно предателство към паметта на баща й.