Последната тайна на Дома Господен

Лейла почука с химикалката по коляното си. Чудеше се накъде я води.

— Според записите на библиотеката — продължи той и се обърна към нея — регистърът, в който намерих самопризнанията на Беринже Дюса, е бил четен за последен път през септември 1943-та, по време на германската окупация на Париж, и е бил изследван от нацисткия учен Дитер Хот.

Името предизвика слаба реакция някъде дълбоко в съзнанието на Лейла. Цялата информация дотук обаче й беше дошла в повече и тя не се сети веднага защо.

— Продължавайте.

— Е, отначало си помислих, че този Хот — за когото между другото не бях чувал нищо, което е странно, защото тази научна област е твърде ограничена — сигурно изобщо не е забелязал самопризнанията на Беринже, защото от него не са останали никакви статии и доклади. Все пак реших да го проверя при един мой познат в Тулуза, който е специалист по нацистите, и познайте какво? По-малко от седмица след като е чел регистъра, същият този Дитер Хот отива в Лангедок и отсяда в съвременното село Кастеломбре, придружен от щурмови отряд от СС. И какво мислите са правили там?

Лейла поклати глава. Топинг отпи от бирата, подпря се на перваза на прозореца и се усмихна кисело.

— Разкопки.

Лейла ахна.

— Сериозно ли говорите?

— Така ми казаха.

— И? Намерили ли са нещо?

Той отново се усмихна кисело.

— Очевидно. Но не мога да ви кажа какво. Вече ви споменах, че нацистките археолози не са моята област на специализация.

Изгледа я, след което се отблъсна от перваза, отиде в кухнята и започна да рови за нещо. Лейла се облегна и също отпи от бирата си. Мислите й летяха трескаво. Имаше толкова следи, толкова възможности за проследяване.