Последната тайна на Дома Господен
- Автор: Зюсман Пол
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последната тайна на Дома Господен». Краткое содержание книги:
Прехвърляйки мост над хилядолетията — от библейски Йерусалим и кръстоносните походи до концлагерите и убийствата в наше време в ивицата Газа; от катарските еретици до шифровани средновековни ръкописи и отдавна загубено съкровище, — „Последната тайна на Дома Господен“ е главозамайващо приключение, написано от майстор!
Халифа кимна, разочарован, но не особено изненадан, облегна се на стола си, издиша плътен облак дим и отново започна да преравя бележките си. Имаше доста ценни неща. Вярно, не заслепяващи откровения, но доста важни парчета от мозайката. Изживяванията на Шлегел през войната, „архивът“ в апартамента й, братът близнак, палежът — заедно с това, което самият той беше открил, новите следи бяха сериозни. За пръв път от началото на разследването го озари искрица оптимизъм, глождещо усещане, че въпреки мъглата на неизвестността, която все още покриваше всичко, поне беше започнал да се придвижва напред, да се приближава към същината на нещата.
Но оставаше още много и за да измине това огромно разстояние, му трябваха още факти, още информация, още гледни точки. С някои от тях щеше да се сдобие сам; вече беше решил, че следващият му ход ще бъде да отиде в Кайро и да постави ребром въпроса пред мистериозния господин Антон Грац. Но имаше други нишки, които нямаше да успее да проследи сам, или поне щеше да му е много трудно. Колкото и да му беше неприятно, продължаваше да зависи от Бен Рои. Това го вбесяваше, защото макар и неохотно да се беше впечатлил от работата му, детективският му нюх изобщо не го правеше по-поносим като личност.
От другата страна, Бен Рои се измъчваше от същия проблем, макар и точно в обратната посока: как да признае, че иска да продължи с участието си в разследването, без да изглежда прекалено навит. Добре де, египтянинът май не беше толкова некомпетентен, колкото го мислеше отначало; някои от въпросите и коментарите му бяха наистина проницателни. Но продължаваше да си е нагло дребно копеле с кърпа на главата и щеше сам да си го забие, ако му паднеше на колене и го помолеше за услуга.
Настъпи още едно продължително и напрегнато мълчание. И двамата мъже не желаеха да направят първата крачка, да кажат какво мислят, защото ги беше страх, че ще дадат на другия някакво невидимо преимущество. Този път Бен Рои се огъна пръв.
— Ще видя какво още мога да открия — изрече грубо и бързо, сякаш поглъщаше на екс някакво особено неприятно на вкус питие.
— Добре — отвърна Халифа облекчен и леко изненадан. Облегна се и загаси цигарата си в пепелника. — Ще ти изпратя по факса снимка на Янсен. И доклад за това, което съм открил досега.
— Добре. Запиши си и мобилния ми телефон.
Халифа смътно си припомни как израелецът май му беше казал, че няма такъв. Но на фона на неочакваното му желание да помогне реши да не го провокира и затова само взе химикалката и записа номера. След това пак настъпи мълчание, тъй като и двамата не знаеха как да приключат разговора.
— Значи ще държим връзка — каза накрая Бен Рои.
— Да. Ще чакам да ми се обадиш. — Понечи да затвори слушалката, но отново я вдигна до ухото си. — Бен Рои?
— Моля?
— Само още нещо. Не знам дали е важно.
— Да?
Халифа се поколеба.
— Пиет Янсен… май се е опитвал да влезе във връзка с Ал Мулатам. Казал, че притежава нещо, което ще му е от полза във войната срещу Израел. Реших, че трябва да го знаеш.
След като остави телефона, Бен Рои стоя минути наред, без да върши нищо, просто зяпаше в пространството, а пръстите му си играеха с менората на медальона му. След това стана и отиде до металната кантонерка в ъгъла на кабинета. Извади от джоба си връзка ключове, отключи я, клекна и измъкна отвътре дебела картонена папка, натъпкана с листове хартия. Изрита вратата на кантонерката, седна обратно на бюрото си и отвори папката. Най-отгоре имаше снимка на млада, късо подстригана жена. В долния край на снимката на самозалепващо листче беше написано името Лейла ал Мадани.
Кеймбридж, Англия
Когато Лейла най-после пристигна в Кеймбридж, вече минаваше пет следобед. Вечерта беше необичайно топла и ясна, високо в небето се носеха пухкави перести облачета, а въздухът ухаеше на разцъфнали череши и окосена трева. Дойде от Лондон с влака, при други обстоятелства сигурно щеше да извърви двата километра и половина от гарата до центъра на града пеша — от години не беше стъпвала тук и щеше да й е много приятно отново да види познатите гледки от времето, когато живееше тук с баба си и дядо си, след като с майка й бяха избягали от Палестина. Но сега времето я притискаше и трябваше бързо да намери неуловимия професор Топинг.
Затова още с излизането си от гарата, махна на едно такси и десет минути по-късно мина под арката на колежа „Сейнт Джон“. Портиерът в приемната я осведоми, че кабинетът на професор Топинг се намира на стълбище И, втори двор. Тя му благодари, мина през колежа, прекоси огромния безлюден двор — безупречно поддържани морави и тюдорски сгради от червени тухли, пищно украсен параклис с прозорци във формата на арки — и влезе във втория двор.