Избрани творби в три тома, том 2
- Автор: Фицджеральд Фрэнсис Скотт
- Год: 1986
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Попов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби в три тома, том 2». Краткое содержание книги:
Големият стъклен прозорец отпред се бе превърнал в плътна кадифена светлина, цвета на Максфилдската енория при лунна светлина — синевина, която сякаш се притискаше в стъклото и искаше да си проправи път в ресторанта. Утринта се бе появила на Къдъмбъс Съркъл, вълшебна, задъхана утрин, откроила силуета на внушителната статуя на безсмъртния Христофор и смесила се по странен и тайнствен начин с бледнеещата жълта електрическа светлина вътре.
X
Мистър Вход и мистър Изход не са вписани в статистическите данни от преброяванията. Напразно ще ги търсите в светския регистър или регистрите за раждания, женитби и смърт. Няма ги и в кредитния тефтер на бакалина. Те са потънали в забрава и свидетелските показания, че някога са съществували, смътни и неясни, са недопустими в който и да е съд. Все пак аз знам от най-авторитетен източник, че за известно време мистър Вход и мистър Изход са живели, дишали, отговаряли са на имената си, имали са ярко собствено излъчване, присъщо на личностите.
По време на краткия си жизнен път те са вървели, облечени в туземните си одежди, по широката магистрала на една велика нация. Били са осмивани, проклинати, преследвани, а и от тях са бягали. После са изчезнали и никой нищо не е чул повече за тях.
Но те вече приемаха неясна форма, когато едно такси с открит покрив префуча по Бродуей в бледата светлина на майската утрин. В колата седяха душите на мистър Вход и мистър Изход и обсъждаха с почуда синия блясък, така старателно оцветил небето зад статуята на Христофор Колумб, обсъждаха озадачени старите сиви лица на ранобудните минувачи, които се носеха бледи по улицата като ответни листчета хартия върху мрачно езеро. Бяха на едно мнение по всички въпроси, от абсурдността на нахалника в „Чайлдс“ до абсурдността на живота. Те бяха замаяни от необикновеното сълзливо щастие, което утринта бе пробудила в пламналите им души. Наистина толкова свежо и силно бе тяхното удоволствие от живота, че почувствуваха нужда да го изразят с високи викове.
— Йо-хо-хо! — протръби Питър, като направи от ръцете си мегафон… И Дийн се присъедини с вик, също така значим и символичен, който отекна като ехо на неговата нечленоразделна реч.
— Йо-хо! Йее! Йо-бюба!
Петдесет и трета улица се бе превърнала в автобус, със смугла, късо подстригана красавица, седнала най-отгоре. Петдесет и втора, една по-чиста улица, отскочи встрани, избяга и изкрещя: „Гледайте къде вървите!“ със сърдит и обиден глас. На Петдесета улица група мъже на много бял тротоар, пред много бяла сграда, обърнаха глави след тях и извикаха:
— Сигурно момчетата идват от някой бал!
На Петдесет и девета улица Питър погледна Дийн.
— Красива утрин — каза важно той, примижавайки с глуповатите си очи.
— Вероятно е така.
— Да вземем да закусим, а?
Дийн се съгласи… с добавката:
— Закуска и питие.
— Закуска и питие — повтори Питър. Двамата се спогледаха и кимнаха с глава.
— Това е логично.
После заедно избухнаха в силен смях.
— Закуска и питие! О, господи!
— Няма да ни дадат — обяви Питър.
— Няма да ни дадат? Нищо. Ще ги принудим. Здравата ще ги понатиснем.
— Логично ще ги понатиснем.
Таксито внезапно се отклони от Бродуей, понесе се в една странична улица и спря пред масивна, прилична на гробница сграда на Пето Авеню.
— Какво става?
Шофьорът ги уведоми, че това е „Делмонико“.
Те останаха озадачени. С усилие посветиха няколко мига на напрегнато съсредоточаване, защото, ако са дали такава поръчка, сигурно е имало причина.
— Ставаше дума за някакво палто — подсказа шофьорът.
Това е. Палтото и шапката на Питър. Беше ги забравил в „Делмонико“. След изясняването те слязоха от таксито и се заклатиха към входа, хванати под ръка.
— Ей! — извика шофьорът.
— Ъ!
— Добре е да ми платите.
Те поклатиха възмутено глави.
— По-късно, не сега, ние разпореждаме, а ти ще чакаш.
Шофьорът се възпротиви; той искаше парите си сега. С презрително снизхождение на хора с неимоверно самообладание те му платиха.
Вътре Питър напразно търсеше слепешком палтото и бомбето си в тъмната и безлюдна гардеробна.
— Мисля, че ги няма. Някой ги е откраднал.
— Някой студент от Шефилд.