Сборник "Хрониките на Амбър"

— О, да — съгласих се аз. — Списъкът е много впечатляващ. С години редовно съм го преглеждал. Цяла колекция от отхапани и отсечени парченца, много от които смятам, че са дори забравени, освен от извършителите и от мен: крайчета на пръсти от ръцете и краката, ушни раковини. Убеден съм, че има надежда за ръката ти. Ще й трябва много време, разбира се. — После добавих: — Чудесно е, че умееш да си служиш еднакво добре и с двете.

Бенедикт отново леко се усмихна и отпи една глътка от виното си. Не, той не беше готов да ми каже какво се бе случило с него.

Пийнах малко вино и аз. Не исках да споменавам за Дуоркин. Смятах да си го задържа като таен коз. Никой от нас не знаеше какви са пълните възможности на този човек, а той очевидно беше луд. Но Дуоркин можеше да бъде манипулиран. Дори татко явно бе започнал да се страхува от него в един момент и го бе затворил. Какво ми каза той, там, в моята килия? Че татко е ограничил свободата му след като заявил, че е открил начин да унищожи целия Амбър. Ако това не бяха само бълнувания на болен мозък, а истинската причина за пребиваването му там, където беше, то татко се бе показал много по-великодушен, отколкото бих бил аз. Този човек беше прекалено опасен, за да бъде оставен да живее. От друга страна, обаче, татко се бе опитвал да го излекува. Дуоркин спомена за някакви лекари, които той или изплашил, или унищожил като насочил силите си към тях. Повечето от моите спомени за него го представяха като мъдър и мил старец, силно привързан към татко и останалите членове на семейството. Трябва да е много трудно с лека ръка да убиеш подобен човек, ако все още има някаква надежда. Той беше затворен в жилище, от което би трябвало да е невъзможно да се избяга. И все пак, когато един ден му бе доскучало, той просто си бе излязъл. Никой не може да използва Сенките в Амбър, самото отсъствие на Сянка, затова Дуоркин бе направил нещо, което не разбирах, нещо, в което бяха замесени принципите за действие на Фигурите, и бе напуснал затвора си. Преди да се върне там, с ласкателства го убедих да създаде подобен изход и от моята килия, посредством който се пренесох до фара на Кабра, където малко се възстанових и се впуснах в пътуването, отвело ме до Лорейн. Най-вероятно Дуоркин още не беше открит. Както аз разбирах нещата, нашето семейство винаги бе притежавало изключителни способности, но благодарение на него те бяха анализирани и заставени да действат с помощта на Лабиринта и Фигурите. Той често се бе опитвал да разисква тези въпроси, но те бяха изглеждали ужасно абстрактни и скучни за повечето от нас. Ние сме едно много прагматично семейство, дявол да го вземе! Бранд беше единственият, който сякаш проявяваше някакъв интерес. И Файона. Почти бях забравил. Понякога Файона се заслушваше. И татко. Татко знаеше страхотно много неща, които никога не обсъждаше. Той все нямаше време за нас и около него ставаха толкова работи, за които ние нищо не знаехме. Татко сигурно бе не по-малко компетентен от Дуоркин по отношение на заложените принципи. Основната разлика между тях беше начинът, по който ги прилагаха. Дуоркин беше художник. А какъв беше татко всъщност не зная. Той никога не ни поощряваше да се сближим с него, макар да не беше лош баща. Когато се случеше да ни забележи, ставаше много щедър с подаръците и развлеченията. Но иначе поверяваше отглеждането ни на различни хора сред придворните си. Струва ми, че просто ни търпеше като неизбежни последствия от неговите страсти. Всъщност, аз съм дори изненадан, че семейството ни не е много по-голямо. Ние тринайсетимата, плюс двамата ни братя и сестрата, за които знаех, че сега са мъртви, представлявахме продукцията на родителя ни за близо хиляда и петстотин години. Имало е и още няколко деца, както бях чувал, много преди нас, които не оцелели. Не беше особено голяма цифра за един толкова похотлив монарх, но и никой от нас не се бе оказал кой знае колко плодовит. Веднага, щом станехме способни да се грижим сами за себе си и да пътуваме из Сенките, татко ни окуражаваше да си намерим място, където да се чувстваме щастливи и да се установим там. Такава беше и моята връзка с Авалон, нищо повече. Доколкото знаех, произходът на татко бе известен единствено на него. Никога не бях срещал човек, чиито спомени да се простират до такъв момент в миналото, когато Оберон да не е съществувал. Странно? Човек да не знае къде се е родил баща му, след като е разполагал с векове, в които да задоволи любопитството си? Да, така е. Но той беше потаен, властен, хитър — качества, които всеки от нас притежаваше в известна степен. Искаше да сме добре устроени и задоволени… но не и така надарени, че да представляваме опасност за управлението му. Предполагам, че изпитваше известна тревога и с оправдана предпазливост се стараеше да не научим твърде много за него и за някои отдавна отминали времена. Не вярвам някога действително да се е опасявал, че ще настъпи време, когато той няма да управлява в Амбър. От време на време говореше, на шега или изпълнен с недоволство, за абдикация. Но аз винаги го подозирах, че просто опипва почвата и проверява каква ще бъде реакцията. Трябва да е осъзнавал състоянието на нещата, до което неговата смърт би могла да доведе, но отказваше да повярва, че такова нещо изобщо някога ще се случи. А всъщност никой от нас не знаеше какви са неговите задължения и отговорности, или пък тайните му споразумения. Колкото и да ми е неприятно трябва да призная, че никой от нас на практика не беше годен да заеме трона. Бих желал да обвиня татко за тази наша неспособност, но за жалост прекалено дълго бях общувал с Фройд, за да не се чувствам лично отговорен за подобно положение. Освен това вече започвах да се питам, доколко нашите претенции бяха законни. Ако не е имало абдикация и той наистина беше още жив, тогава най-доброто, на което можех да се надявам, бе да стана регент. Не бих искал да си представям — особено от позицията на трона — как той се връща и намира нещата в някакъв друг вид. Честно казано аз се страхувах от него и то не без основание. Само глупакът може да не се бои от реална сила, която не разбира. Но независимо дали претендирах за титлата крал или регент, моите права бяха по-големи от тези на Ерик и не се бях отказал от идеята да си ги отстоявам. Ако някоя сила от тъмното минало на татко, която никой от нас всъщност не разбираше, можеше да ми послужи за тази цел, и ако Дуоркин действително беше олицетворение на такава сила, то съществуването му трябваше да остане скрито, докато получех възможност да го използвам в свой интерес.