Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
— Достатъчно! — извика Бенедикт, като така силно удари по масата, че тя изпука.
Лампата подскочи, но по някакво чудо не се обърна. Веднага през входа надникна разтревожен стражник. Бенедикт го изгледа и той се отдръпна.
— Не желая да участвам в нашите забележителни разследвания кой е копеле и кой не — тихо изрече Бенедикт. — Цялата тази гадост стана донякъде причина едно време да се махна от Амбър. Моля те, продължи историята си без отклонения към родословното дърво.
— Ами, добре — прокашлях се аз. — Та, както казвах, няколко пъти се изпокарахме здравата за всички тези неща. Докато една вечер не се ограничихме само с думи. Започнахме да се бием.
— На дуел ли?
— Съвсем не така формално. По̀ би подхождало да го нарека спонтанно решение да се убием един друг. Във всеки случай, бихме се дълго и накрая Ерик започна да взима надмощие, като не спираше да ме притиска. С риск да изпреваря събитията, трябва да добавя, че всичко това си го спомних преди около пет години.
Бенедикт кимна, като че ли му беше ясно.
— Мога само да предполагам какво е станало, след като съм паднал в безсъзнание — продължих. — Но Ерик се е въздържал да ме убие лично. Когато се свестих, намирах се на сянката Земя, в един град на име Лондон. По това време там върлуваше чума и аз се бях заразил. Оздравях, без да си спомням нищо, случило се преди Лондон. Живях на този свят сянка векове, като търсех някаква следа за самоличността си. Пропътувах го нашир и надлъж, често като участник в някой военен поход. Завърших много университети, разговарях с мнозина от най-мъдрите мъже, консултирах се с най-известните лекари. Но никъде не успях да открия ключа за моето минало. За мен бе очевидно, че не съм като другите хора и ми струваше много усилия да скривам този факт. Кипях от ярост, защото можех да имам всичко, освен онова, което желаех най-много — моята собствена самоличност, моите спомени. Годините минаваха, но не и този гняв и този копнеж. Чак след една автомобилна катастрофа, причинила ми счупване на черепа, започнаха промените, които доведоха до връщане на първите ми спомени. Това беше горе-долу преди пет години и по ирония на съдбата Ерик е бил отговорен за катастрофата, както имам всички основания да вярвам. Флора очевидно също бе прекарала цялото това време на сянката Земя, за да ме държи под око.
Отново в сферата на догадките, в последния момент Ерик трябва да е задържал ръката си — желаел е смъртта ми, но не е искал следите да водят към него. Затова ме е пренесъл през Сенките до място, където да ме порази внезапна, почти сигурна смърт — несъмнено, за да се върне и да заяви, че сме се скарали и аз съм препуснал напред ядосан, мърморейки нещо от рода, че отново се махам. Този ден бяхме излезли на лов в Гората на Ардън — само ние двамата, заедно.
— Странно ми се вижда — прекъсна ме Бенедикт — двама съперници като вас да предпочетат да ловуват заедно при подобни обстоятелства.
Отпих от виното си и се усмихнах.
— Може би всичко беше малко по-преднамерено, отколкото го изразих. Може би и двамата търсехме възможността да ловуваме заедно… съвсем сами.
— Разбирам — кимна той. — Значи не беше изключено и местата ви да са разменени?
— Ами — поколебах се, — трудно е да се прецени. Не вярвам, че аз щях да стигна толкова далече. Говоря от сегашната си гледна точка, разбира се. Хората се променят, както знаеш. Тогава…? Да, може би щях да постъпя по същия начин с него. Не мога да го кажа със сигурност, но е възможно.
Бенедикт пак кимна и долових как избликът му на гняв преминава в развеселеност.
— За щастие не ми се налага да доказвам собствените си мотиви за каквото и да било — рекох. — Та да продължа с догадките си. Убеден съм, че след това Ерик ме е наглеждал, без съмнение разочарован в началото, че бях оцелял, ала все пак доволен от моята безвредност. Така че уредил Флора да ме държи под око и за известно време всичко вървяло мирно и тихо. После, вероятно, татко абдикирал и изчезнал без да изясни въпроса със своя наследник…
— Дявол да го вземе! — избухна Бенедикт. — Изобщо не е абдикирал. Той направо изчезнал. Една сутрин просто вече не бил в покоите си. Леглото му не било използвано. Нямало никакви обяснения или нареждания. Предишната вечер го видели да влиза в спалнята си, а след това никой не го видял да излиза. И дълго дори това не го сметнали за странно. Отначало само си мислели, че пак се е запилял из Сенките, вероятно да си търси нова жена. Минало много време преди някой да дръзне да го заподозре в нечестна игра или в решение да използва това като нова форма на абдикация.