Трубадур

Писъкът прониза тишината. Познавах този глас — беше Сабрина. Скочих на крака и се втурнах напред. Влизайки в тронната зала, едва не се сблъсках с певицата. Тя вървеше, поклащайки се, и притискаше с ръце устата си. Между пръстите ѝ се стичаше кръв и капеше по голите ѝ гърди. Огледах я за миг — нямаше никакви други рани. Роклята ѝ бе останала вероятно в покоите на Лемет.

Аз я хванах за раменете и я попитах какво се е случило. Тя ме гледаше като обезумяла и не продумваше. Стиснах ръцете ѝ и ги отдръпнах встрани въпреки съпротива ѝ. Кръвта течеше между устните ѝ. През сълзи, тя отвори уста, която бе пълна с кръв и аз видях причината за нея — част от езика на Сабрина липсваше. Сабрина се опита да ми каже нещо, но от устата ѝ излезе само нечленоразделно ломотене.

— Всичко ще бъде наред, успокой се — рекох ѝ аз, все едно наистина го мислех, а Сабрина се отскубна от мен и се затича към атриума.

Жестокостта на Лемет не бе случайна; време бе да разбера какво крие, ако ще и през труповете на десетки стражи.

Изкачих бялото стълбище бързо и решително, без никой да застане на пътя ми. Минах през арката, която водеше до още една поредица от стъпала и отворена врата накрая. Отвъд прага трептяха сенки.

Пристъпих в покоите на Кралицата на тъгата. Помещението бе само едно, просторно и високо. Имаше голямо легло, кът с разхвърляни меки възглавници, малък кръгъл басейн, масичка с метални крака и излаз към тераса. Заварих Лемет да влиза в басейна. Беше съвсем гола, кестенявите ѝ коси едва покриваха раменете ѝ. Встрани стоеше една от безмълвните жени с голяма бяла кърпа в ръце.

Лемет се извърна към мен.

— Какво търсиш тук? — попита ме тя рязко.

Аз я огледах — прекрасна и недостъпна — и се обърнах. Краката ми ме отведоха извън тази проклета стая. Само с един поглед бях прозрял, че прелъстяването на Лемет бе не само трудно, но и опасно. Как разбрах ли? Цялата бе в кръв, от пъпа, до коленете. И можех да се обзаложа, че нито капка не бе нейната.

Открих Кестейо да стои като истукан на един балкон. Без да го попитам дори, повдигнах снежнобялата му роба. Между краката му висяха само тестисите — от члена му не бе останало почти нищо. Можех да се обзаложа, че по същия начин изглеждаха под препаските си всички белооки мъже в двореца. Досетил се бях и къде са изчезнали езиците на жените. Кралицата не бе просто жестоко и капризно момиче. Тя бе чудовище.

Надя ме срещна отново в атриума и се хвърли на врата ми, цялата в сълзи. Вървяла била след Сабрина, която за миг не ѝ обърнала внимание, последвала я до една от терасите и пред очите ѝ певицата се хвърлила през бойниците. Когато Надя изтичала до ръба и погледнала отвъд, тялото вече се изгубвало далеч долу в бездънната пропаст.

— Останахме само ние, разбираш ли, Трубадур, само ние! — крещеше тя в ухото ми.

Аз си позволих да я прегърна — но не за да я утеша, направих го по навик.

— Аз ще съм следващата, усещам го! — продължаваше тя. — Моля те, не ме оставяй да умра! Моля те, ти си моят спасител!