Трубадур
- Автор: Стефанов Стефан Д.
- Серия: Колекция "Дракус" #10
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: GAIANA Book&Art Studio
- ISBN: 978-954-8633-75-8
- Жанр: Городское фэнтези
Электронная книга - «Трубадур». Краткое содержание книги:
Добрите намерения водят в Ада — и точно по този път е тръгнал Трубадур — мъж без минало и без бъдеще. Една погрешна дума — незачитане на местното табу в затънтен български край, го захвърля в смъртоносно приключение. Ако си изпратил любимата си в Отвъдното, сам трябва да я върнеш. И да, не го ли сториш, ще загинеш до седем дни.
Предстои му да премине границите на познатото, да се научи да вярва на очите си, а не на здравия разум, и да си припомни как се оцелява. Защото злото дебне отвсякъде — както по претъпканите градски улици, така и в забравените от бога диви гори.
Отчаяните действия да запази доброто у себе си го тласкат към нови и нови деяния, които постигат точно обратното, защото кръвта вода не става. И докато съдбата вади скелети от гардероба, за да тормози гузната му съвест, на пътя му се изпречват нови врагове, които нехаят за сложната му ситуация. Така, на ръба на лудостта, той узнава нещо, звучащо тъй лесно и просто — за да стигне до Ада, все пак трябва да умре.
Стълбището бе тясно и стръмно — ако протегнех ръце встрани, дланите ми щяха да опрат стените. Таванът се скосяваше ведно с наклона надолу. Стъпалата бяха сравнително къси и от неравен гранитен камък — нищо общо с лъскавите мраморните подове на двореца. Въздухът миришеше лошо. Главата на факела пламтеше, припукваше и съскаше, а от пушека ми лютеше на очите. Аз стъпвах уверено надолу и броях стъпалата — бяха вече близо двеста. Тогава забелязах нещо странно — по стените се бяха появили тънки тъмночервени жилки, като път, оставен от водни капки. Колкото по-надолу отивах, толкова по-плътни и по-нагъсто ставаха те. След триста стъпала целите стени бяха обагрени в алено червено. Краката ми изминаха още двадесет и осем крачки надолу, когато спускането свърши.
Бях достигнал зала с нисък таван, чийто краища се губеха мрака. Въздухът миришеше на кръв. Чух плискане на течност откъм дясната си страна и се обърнах натам. Протегнах ръката с факела напред и подготвих другата с кинжала за евентуален удар. Пристъпих в посока на шума.
Успях да различа тъмна водна повърхност. Стигнах до ръба, а две стъпки надолу се разливаше басейн, който свършваше на около два метра по-навътре до груба червена стена. В нея бяха побити железни халки, от които се спускаха две дебели колкото китката ми вериги. Другият им край бе потопен под повърхността. На ширина басейнът бе около три метра. Спрях и коленичих, за да разгледам по-отблизо. Да, както и бях предположил, течността не бе вода. Намирах се пред басейн пълен с кръв.
Изведнъж веригите се раздвижиха, предизвикаха вълни и аз отскочих няколко стъпки назад. Появи се ръка и сграбчи едната верига, после друга, която направи същото. Желязото се разлюля и плавно от водата се надигна глава, а после и рамене. Червено-черни коси бяха залепнали по лицето и по голите рамене. Фигурата се поизправи, пред мен се откриха и гърди и корем. Беше жена, толкова слаба, че ребрата ѝ изпъкваха под кожата, а гърдите ѝ се бяха свили и увиснали. Цялото ѝ тяло бе с белези от порязвания, дълги близо педя — хоризонтални, вертикални, по диагонал. Тя се облегна на стената, придържайки се за веригите, към които бяха оковани китките ѝ и отмести с бавен жест косите от лицето си.
Чертите ѝ бяха красиви, макар ѝ помрачени от изнурителната слабост. Тя отвори очи — червени като кръвта, в която лежеше — и се обърна към мен.
— Кой си ти? — попита ме с прегракнал глас.
— Трубадур — отвърнах аз. — А ти коя си?
— Не виждаш ли?
— Виждам гола жена, която изплува от локва кръв — рекох аз.
— Не гледаш добре. Хайде, знам, че можеш повече! Погледни ме само с едното си око! — нареди ми тя.
Аз загрях. Затворих очи, после отворих само лявото, окото на Кемюел. И я видях.
Стояхме насред пустошта. Около нас се простираха стотици мили назъбени камъни и зърнест кафяв пясък. Тя стоеше на ръба надвиснал над яма, пълна с остри черни скали, стърчащи като зъбите на огромна паст. Носеше златен пояс и под него само бял трабард, издут от прелестната ѝ гръд. Долният му край се вееше от вятъра, заедно със златистото ѝ наметало и огнените ѝ коси. Аз пристъпих към нея и ѝ подадох люспестата си ръка.
— Остани с мен!
Гласът ми звучеше далечен и слаб. Тя поклати глава.
— Ти си обречен. Ще те преследват, докато си жив.
Аз тръснах глава и изревах като див звяр. Крилете ми удариха бясно във въздуха и за миг надвиха вятъра. Аз направих още една крачка. Деляха ни по-малко от два метра.
— Ще те направя кралица! Ще те позлатя! Миговете, прекарани с мен, ще бъдат незабравими!
— И въпреки това си обречен. Ще ме имаш за някакво време, докато останалите ти братя не ни открият. Върви си, Кемюел, остави ме да се върна там, където принадлежа.
— Принадлежиш на мен, само на мен! — изревах аз и се хвърлих към нея. При вида ми, тя отскочи и пропадна надолу. В пропастта, в гърлото на звяра, домът ѝ я чакаше с отворени врати. Още миг и тя щеше да изчезне в бездната и повече никога да не я видя. Ала аз бях шестокрил серафим. Тя се спускаше нежно като златна капка вода. Аз падах като сив гранитен камък. Сграбчих я, преди да е стигнала черното дъно и се оттласнах обратно нагоре. Тя зарита и заблъска по гърдите ми, захапа ръката ми, но това бе сладка болка, която бях готов да понеса.
Когато се бях издигнал високо над пъклената пропаст, аз ѝ прошепнах в ухото:
— Не ме мразѝ, любов моя. Аз просто искам само теб. И вече знам къде да скрия любовта ни от всички врагове!
Затворих окото на Кемюел и след миг я погледнах отново с две очи. Да, това бе жената от видението ми, сукубата, чиято красота бе запленила серафима. Пред мен, потънала в собствената си кръв, лежеше Лемет.