Трубадур

— Благодарете не на мен, а на Сабрина — казах им аз. — Ако не бе прекрасното ѝ изпълнение, Кралицата никога нямаше да се размекне.

— Благодаря ти за мнението, Трубадур — отвърна тя, леко изчервена. — Ала ако беше закъснял още малко, нямаше да успеем. Щях да се пръсна от напрежение. Твоята поява ми даде увереност.

— Трябва да знаете нещо — рекох аз, сменяйки темата. — Преди да вляза, целунах една от безмълвните жени…

— Какво?! — възкликна Надя. — Нали беше дошъл заради Кралицата? Нали затова не искаше да целунеш мен, а сега налиташ на слугините?

Тя ме удари с юмрук в гърдите, понечи да го направи пак, но аз стиснах ръката ѝ.

— Жената беше без език — казах им аз. — Установих го по възможно най-неочаквания начин, но мога да ви уверя, че по-голямата част от езика ѝ липсваше.

— Значи ли това, че и останалите са с отрязани езици? — попита ме Гримелор.

— Вероятно да. Нито една от тях не обели и дума досега, а срещнахме поне пет различни — отговорих аз.

— Защо са им отрязали езиците? Какво ли не бива да ни кажат? — разсъждаваше на глас менестрелът.

— Стражите са свободни да говорят, но те изпълняват различна функция.

— Но са слепи.

— Какво не трябва да видят?

— Отново ме ужасявате с приказките си! — намеси се Сабрина. — Току-що преминахме заедно през изключително тежко изпитание, искам да си поема дъх!

Вече бяхме в общата ни голяма стая. На масата ни очакваше нов поднос, отрупан с храна, както ѝ няколко гарафи с тъмни и светли течности. Сабрина се зарадва особено при вида на вторите. Бързо грабна една чаша, повдигна запушалката на стъклото с най-тъмночервената течност, помириса я и след това си наля догоре.

— Да пием, приятели, за нашето оцеляване! Да пием за талантите, които притежаваме!

Тя наля едно от същото за Гримелор и му го подаде, като не пропусна да докосне нежно ръката му. Той се усмихна топло и пое чашата. Аз си сипах от по-светла бутилка, поне на мирис ми приличаше на траминер. Надя, естествено, поиска като моето.

Вдигнахме чаши и ги срещнахме със звън, след това пихме до дъно. Наистина бях успял да се реванширам пред тях, макар и вътрешно да се уверявах, че изобщо не ми пука дали ще оцелеят, или не. Надя вдигна нов тост:

— За Трубадур, прелъстителят на Кралицата на тъгата!

Отново пихме. Не знаехме кога Лемет ще ни призове отново, за да я разтушим, но засега се бяхме справили добре — заслужавахме миг за почивка. Храната ми се стори по-вкусна от предния път, а на виното по нищо не му личеше, че е от Долната земя — изливаше се в гърлото ми като божествен нектар. Всички сякаш бяхме забравили за положението ни, за това, че сме затворници и че животите ни зависят от волята на една разглезена и самотна девойка.