Убийте Райм [calibre 2.47.0]

Рич Кюлбо бързо огледа стаята.

Райм отново се разтревожи. Беше ли жива Сакс? Дали някой от десетината изстрела, които бе чул, не я беше улу­чил? Дали сега не лежеше ранена някъде в тревата?

Кюлбо погледна Райм и Том и реши, че не представляват заплаха. Без да влиза, попита криминолога:

— Къде е Мери Бет?

— Не знам. Преди пет минути избяга да търси помощ.

Кюлбо огледа стаята, погледът му се спря на вратата за мазето.

— Защо го правите? Защо искате да ни убиете? - попита припряно Райм.

— Избягала навън, а? Не съм я видял. - Кюлбо влезе, без да сваля очи от вратата на мазето. После кимна към поляна­та: - Не трябваше да те оставят тук сам. Голяма грешка. - Спря и огледа тялото му: - Какво е станало с теб?

— Пострадах при нещастен случай.

— Ти ли си оня нюйоркчанин, за когото приказват всички? Ти ли разбра, че са тук? Наистина ли не можеш да мръднеш?

— Наистина.

Кюлбо се изхили, сякаш е хванал някаква странна риба, която не е подозирал, че съществува.

Райм погледна тревожно вратата на мазето, след това пак Кюлбо.

— Доста си загазил - отбеляза едрият мъж.

Райм не отговори. Кюлбо най-после отмести очи от него и насочи пушката към вратата на мазето:

— Мери Бет била излязла, а?

— Избяга. Къде отиваш?

Кюлбо не му обърна внимание. Бутна вратата и стреля. После още три пъти. След това, докато презареждаше, над­никна в задименото помещение.

Тогава Мери Бет Макконъл излезе иззад входната врата, където се беше скрила. В ръце държеше примитивна томахавка, за която бе казала на Райм, че е направила сама. Без да издаде звук, тя замахна с оръжието си и го стовари върху главата на Кюлбо, откъсвайки част от ухото му. Той изпусна пушката и тя се търколи по стълбите в тъмното помещение. Ударът обаче не успя да го зашемети и той удари с юмрук момичето в гърдите. Тя залитна, падна и отчаяно се опита да си поеме въздух.

Кюлбо опипа ухото си и вдигна ръка пред очите си:

— Мамка му! Боли!

После погледна младата жена. Измъкна автоматичния си нож от калъфа на колана си и го отвори. Сграбчи Мери Бет за косата и дръпна главата ѝ назад.

Тя го хвана за китката и се опита да отблъсне ръката му, но той бе много по-силен от нея и тъмното острие бавно се приближи към бялото ѝ гърло.

— Спри - изкрещя някой.

Гарет Ханлън стоеше на прага с голям сив камък в ръка.

— Пусни я и се махай - каза с треперещ глас.

Кюлбо пусна косата на Мери Бет и главата ѝ издрънча на пода. Той се изправи, отново опипа ухото си и присви очи от болка. Погледна кървавите си пръсти, после - Гарет.

— Хей, сополанко, кой си ти, че да ми заповядваш?

— Хайде, изчезвай.

Кюлбо се изсмя хладно:

— Защо се върна? Аз съм почти с петдесет кила по-тежък от теб. Имам нож. Какво ще ми направиш с този камък? Хайде, ела да видим кой е по-силен.

Гарет се приведе като борец и пристъпи бавно напред. На лицето му бе изписана странна увереност. На няколко пъти се направи, че ще хвърли камъка, и Кюлбо приклекна и отс­тъпи леко назад. После мъжагата се изсмя, явно бе решил, че момчето не представлява особена заплаха. Избърса потта от грубото си лице и замахна с ножа към корема на Гарет. Момчето отскочи. Не беше изчислил обаче разстоянието и се намери притиснат към стената. Нямаше накъде да бяга.