Колекционерът на татуировки [bg]

51.

Съществува този момент, когато свършваш някоя сложна татуировка и се питаш дали си успял, или си съсипал едно прекрасно парче кожа и може би нечий живот.

Това си мислеше Били Хейвън, докато лежеше в кревата си в студиото близо до Канал стрийт тази сутрин. Спомняше си някои от най-сложните си модификации. Току-що си изписал последната линия (винаги се изкушаваш да продължиш, но трябва да знаеш кога да спреш). Оставяш своята „Фрийвайър“ или „Американ Ийгъл“, или „Балтимор стрийт“, или „Борг“, сядаш и се облягаш назад, напрегнат и нервен, за да погледнеш за първи път завършената си творба.

Първоначално татуировката е една мацаница от кръв и вазелин, а ако е по-голяма, може и да е покрита с незалепваща превръзка.

Но отдолу — ах! — невидима за момента, има красота, която скоро ще излезе на бял свят.

Така поне се надяваш.

Като доктор Моро, когато сваля превръзките на създанията си и вижда успешно сътворената си жена-котка, с оформени като бадеми очи и гладка сива сиамска козина. Или мъжа-птица, с жълти ноктести крака и пауново оперение.

Същото е при Модификацията. На повърхността — за полицията, за гражданите на Ню Йорк, сковани от страх от това, което се случва в подземията — престъпленията изглеждат като мистерия. Отнемане на живот, мъчения, странни послания, случайни места, случайни жертви, убиец, вманиачен по кожата и отровите.

Но отдолу — съвършеният замисъл. Вече настъпваше моментът да вдигне кървавите превръзки и марли от Модификацията и да разкрие целия й блясък.

Той хвърли настрана завивките и седна в леглото. Отново погледна предната част на бедрата си.