Портрет в сепия [bg]

— Аурора притежава задълбочеността, съсредоточеността и търпението, необходими на един добър човек на изкуството. Предполагам, че тези качества са нужни и на всеки добър лекар, нали? Помолете я да ви покаже работите си, докторе, тя е много скромна и не би го направила, ако вие не го поискате — посъветва учителят Иван Радович на тръгване.

Няколко дни по-късно се предостави възможност за това. Баба ми бе осъмнала с нетърпими болки в стомаха и понеже обичайните болкоуспокояващи не й донесоха облекчение, повикахме Радович, който веднага дойде и й даде силен комбиниран прах на основата на лаудан. Оставихме я да си почива, излязохме от стаята и навън той ми обясни, че става дума за нов тумор, но че вече била много възрастна за втора операция и нямало да понесе упойката. Можел единствено да контролира болката и да й помогне да си отиде в мир. Попитах колко време й остава, но не беше лесно да се предвиди, защото въпреки напредналата си възраст баба ми беше много здрава и туморът нарастваше бавно. „Подгответе се, Аурора, развръзката може да настъпи след броени месеци“, ми каза. Не можах да сдържа сълзите си — Паулина дел Валие представляваше моят корен, без нея аз оставах на течението и мисълта, че имам за мъж Диего, не ми носеше утеха в усещането, че съм обречена на корабокрушение, а напротив, увеличаваше моя страх. Радович ми подаде носната си кърпа и ме изчака безмълвен, без да ме погледне, смутен от плача ми. Накарах го да ми обещае, че своевременно ще ми съобщи, за да мога да пристигна от чифлика и да бъда до баба ми в последните й мигове. Лауданът подейства и тя бързо се успокои; щом заспа, придружих Иван Радович до вратата. На прага той ме попита дали не би могъл да остане малко, имал още около час свободно време, а навън било много горещо. Адела се беше оттеглила за следобедна почивка. Фредерик Уилямс бе отишъл да плува в клуба и огромната къща на улицата на Армията Освободителка приличаше на неподвижен кораб. Поднесох на лекаря чаша бадемово мляко и се настанихме в галерията с папратите и кафезите с птички.

— Свирнете с уста, доктор Радович — го подканих.

— Да свирна? Но защо?

— Индианците вярват, че така се вика вятърът. Дано полъхне, та да разсее малко жегата.

— Докато аз свиря, защо не донесете вашите снимки. Ще се радвам да ги видя — помоли ме той.

Донесох няколко кутии, седнах до него и се заех да му ги показвам. Започнах със снимки, правени в Европа, когато все още се интересувах повече от естетиката, отколкото от съдържанието; сетне преминах към платинените плаки от Сантяго и към фотографиите на индианци и на селяни от чифлика и накрая му показах цикъла снимки на семейство Домингес. Той ги разгледа със същото внимание, с което преглеждаше баба ми, като от време на време задаваше по някой и друг въпрос. Отдели повече време на снимките на Диеговото семейство.