Портрет в сепия [bg]

токи, с тази разлика, че беше по-висок и по-спретнат. Той беше мълчалив и изслушваше с дълбоко внимание дори несекващото бърборене на Адела, която мигновено се влюби в него и тъй като покрай баща си беше обиграна в покоряването на мъжки души, приложи същите похвати и подмилквания спрямо Иван Радович. За нейно нещастие, докторът я възприемаше като невинно и мило момиченце, но все пак момиченце. Покъртителното невежество на Адела и твърдоглавието, с което се препираше за най-очевидните глупости, не го дразнеха, мисля, че го забавляваха, въпреки че наивните й изблици на кокетство го караха да се изчервява. Докторът внушаваше доверие и ми бе лесно с него да разговарям за неща, като фотографията например, които рядко споменавах пред други хора от страх да не ги отегча. За него тя представляваше интерес, защото от години в Европа и в Съединените щати се използваше в медицината. Помоли ме да го науча да работи с фотоапарат, за да си създаде архив на операциите и за да запечатва външните симптоми на пациентите си, както и да илюстрира лекциите и занятията, които водеше. По този повод отидохме при дон Хуан Риберо, ала намерихме студиото затворено, с надпис „Продава се“ на вратата му. Бръснарят до него ни обясни, че учителят вече не работел, защото имал пердета на двете очи, но ни даде адреса му и ние отидохме да го посетим там. Живееше в една сграда на Улицата на Монахините, която очевидно бе познала и по-щастливи времена, но сега представляваше една голяма, остаряла и пълна с призраци къща. Една прислужничка ни поведе през поредица от стаи, които се съобщаваха помежду си и бяха облепени от пода до тавана със снимки на Риберо, докато накрая стигнахме до един салон, обзаведен със старинни мебели от махагон и няколко изтърбушени плюшени кресла. Нито една лампа не светеше и ни бяха необходими няколко секунди, докато очите ни свикнат с полумрака и успеем да различим учителя, седнал с една котка на колене до прозореца, през който се процеждаха последните отблясъци на деня. Той стана и пристъпи уверено, за да ни посрещне; нищо в походката му не издаваше, че е сляп.