Портрет в сепия [bg]

Баба Паулина не изпълни обещанието си и не ме посети през лятото. Пътуването с влак и с кораб й се струваше поносимо, но неколкодневното придвижване с волска каруца от пристанището до „Калеуфу“ я накара да се откаже. Писмата, които ми изпращаше веднъж седмично, бяха единствения ми контакт с външния свят и колкото повече време минаваше, толкова повече носталгията ми растеше. Промених се, станах мрачна и по-мълчалива от обикновено, влачех разбитите си надежди като тежък булчински шлейф. Самотата ме сближи със свекърва ми, която бе кротка и дискретна жена, напълно зависима от съпруга си, лишена от собствена мисъл и неспособна да се справи и с най-дребните усилия в ежедневното съществуване, но която компенсираше липсата на знания с безгранична доброта. Моите безмълвни нервни пристъпи се разбиваха на пух и прах в нейно присъствие; доня Елвира успяваше да ме успокои и да разсее чувството за тревожност, което понякога направо ме задушаваше.

През тези летни месеци бяхме заети с беритба, с новородени животни и приготвяне на зимнина. Слънцето залязваше в девет вечерта и дните като че ли нямаха край. По онова време къщата, която свекър ми строеше за Диего и мен, бе завършена — здрава, нова-новеничка, красива, обточена от четирите страни с покрити галерии, миришеща на прясна пръст, свеж дървен материал и босилек, който селяните посадиха по протежение на стените, за да отпъждат лошия късмет и злите магии. Свекър ми и свекърва ми ни подариха част от мебелите, които от поколения се предаваха в семейството, а Диего купи останалите, без да се посъветва с мен. Вместо широкото легло, което бяхме делили дотогава, купи две единични бронзови легла и сложи помежду им малка масичка. След като се наобядваше, семейството се оттегляше по стаите си до пет следобед за задължителна почивка, защото се смяташе, че горещината пречи на храносмилането. Диего се излягаше на хамака под асмата и пушеше известно време, сетне се спускаше до реката, за да поплува. Обичаше да отива сам и броените пъти, в които пожелах да го придружа, той се притесни, затова не настоях повече. Понеже не използвахме сиестата, за да бъдем заедно в уединението на нашата стая, аз прекарвах тези часове в четене или във фотографската лаборатория, защото така и не се научих да спя посред бял ден. Диего не искаше нищо от мен, не ми задаваше никакви въпроси, дори и от благоприличие не проявяваше интерес към заниманията и чувствата ми, никога не се дразнеше от променливите ми настроения, от кошмарите ми, които бяха зачестили с по-голяма сила и от неестественото ми мълчание. Случваше се по няколко дни да не разменим дума, но той сякаш не забелязваше това. Аз се спотайвах в безмълвието като в броня и броях часовете, за да видя колко дълго можехме да издържим така, но накрая отстъпвах, тъй като мълчанието гнетеше много повече мен, отколкото него. Преди, когато спяхме на едно легло, се примъквах до него уж насън, прилепвах се до гърба му и заплитах краката си в неговите — по този начин за малко отдалечавах пропастта, която неумолимо зееше между нас. В тези редки прегръдки аз ме търсех наслада, понеже не знаех, че тя съществува, а единствено утеха и нечия съпричастност. За няколко часа се самозаблуждавах, че съм го спечелила отново, но пукваше зората и всичко тръгваше постарому. Когато се преместихме в новия си дом дори и тази бегла близост изчезна, понеже разстоянието между двете легла беше по-широко и враждебно дори и от буйните речни води. Понякога, когато се стрясках с викове от децата в черни пижами, които ме преследваха насън, той ставаше, идваше и ме прегръщаше здраво, докато се успокоя, и това като че ли бяха единствените моменти на непринудена близост между нас. Тревожеха го кошмарите ми, защото се опасяваше, че може да се изродят в безумие и затова изнамери отнякъде шишенце опиум и взе да ми дава по няколко капки, разтворени в портокалов ликьор, за да мога да спя и сънищата ми да са приятни. Като се изключат заниманията, в които участваше цялото семейство, Диего и аз прекарвахме много малко време заедно. Често той заминаваше на екскурзия и прекосяваше планинската верига по посока на аржентинска Патагония; друг път отиваше до селото за провизии. Случваше се да се запилее някъде за два или три дни без никакви обяснения, а аз потъвах в тревоги, представяйки си някаква страшна злополука. Едуардо ме успокояваше и ми разказваше, че брат му открай време си бил такъв — самотник, израснал сред величието на тази сурова природа, привикнал с тишината, от дете жадуващ за необятни простори, с душа на скитник, който, ако не се бил родил в стегнатата мрежа на това семейство, може би щял да стане моряк. От една година бяхме женени и аз се чувствах неудовлетворена — не само че се бях оказала неспособна да му родя дете, но и не бях успяла да го заинтересувам, а още по-малко — да го накарам да се влюби в мен. Нещо съществено липсваше у мен като жена. Предполагах, че ме бе избрал, защото вече му е било време да се жени и под натиска на родителите си е трябвало да си потърси невеста. Аз вероятно съм била първата, или единствената, изпречила се на пътя му. Диего не ме обичаше. Бях го разбрала от самото начало, но със самонадеяността на първата любов и на моите деветнайсет години това не ми се бе сторило непреодолима пречка. Бях се надявала да го спечеля с упорство, добродетелност и кокетство, както в любовните романи. Нетърпелива да разбера какво липсва у мен, прекарах многобройни часове, снимайки себе си — понякога заставах срещу едно голямо огледало, което пренесох в студиото си, друг път насочвах фотоапарата срещу мен. Направих си стотици автопортрети — облечена и гола, — разучавах се от всички възможни ъгли и единственото, което открих, бе една непрогледна печал.