Портрет в сепия [bg]

От болничното си кресло доня Елвира следеше живота в семейството, без да изпуска и най-дребната подробност. Не й убягнаха продължителните отсъствия на Диего и моето отчаяние, съпостави простите факти и стига до съответните изводи. Нейната деликатност и чилийският обичай да не се разговаря за чувства, й пречеха да засегне проблема направо, но през дългите часове, които прекарвахме заедно насаме, ние много се сближихме и станахме като майка и дъщеря. Така, дискретно и малко по малко, тя ми разказа за трудностите в началото на своя брак. Омъжила се млада и родила първия си син чак пет години по-късно, след няколко неуспешни опита, които разбили душата и тялото й. По онова време Себастиан Домингес бил много незрял и нямал никакво чувство за отговорност като семеен мъж; бил невъздържан, развейпрах и женкар — тя, естествено, не използва тази дума, надали я познаваше. Доня Елвира се чувствала изоставена, далеч от семейството си, самотна и изплашена, убедена, че женитбата й била ужасна грешка и единственият изход бил смъртта. Но Господ чу молбите ми, роди се Едуардо и за една нощ Себастиан стана друг — няма по-добър баща и съпруг от него, повече от трийсет години сме заедно и всеки ден благодаря на Бога за щастието, което ни свързва. „Моли се, дъще, това много помага“, посъветва ме тя. Молих се, но сигурно без необходимия плам и постоянство, защото нищо не се промени.

Подозренията ми се бяха зародили преди няколко месеца, но аз ги отхвърлях, отвратена от себе си: приемех ли ги, означаваше, че отприщвам някаква злина в самата себе си. Повтарях си, че тези догадки не са нищо друго освен дяволски измислици, които пускаха корен и разцъфваха като гибелен тумор в мозъка ми; измислици, които трябваше безмилостно да залича. Ала червеят на злото бе по-силен от добрите ми помисли. Всичко започна със семейните снимки, които показах на Иван Радович. Това, което на пръв поглед не биеше на око заради навика да виждаме само онова, което искаме, както ме учеше моят учител Хуан Риберо, пролича черно на бяло върху хартията. Недвусмисленият език на тялото, на жестовете и на погледите полека-лека заговори оттам. Веднъж появили се тези първи съмнения, аз започнах все по-често да прибягвам до апарата. Под предлог, че подготвям албум за доня Елвира, час по час щраках без предупреждение и сетне промивах снимките сама в лабораторията и ги изучавах с извратено внимание. Така натрупах цяла жалка сбирка от нищожни доказателства, някои от които толкова недоловими, че единствено аз, разяждана от мнителност, успявах да съзра, с апарат пред лицето си, подобен на маска, зад която се криех, аз бях в състояние да фокусирам сцената като същевременно запазвах ледена дистанция. Към края на април, когато вследствие на горещините върховете на вулканите се увенчаха с облаци и природата захвана да се спотайва за есента, реших, че съм събрала достатъчно знаци от снимките и пристъпих към противната задача да следя Диего като една ревнива жена. Когато най-сетне осъзнах какво представляват лапите, които ме душеха за гърлото, и ги назовах с точното им име, усетих, че потъвам в тресавище. Ревност.