Портрет в сепия [bg]

Баба ми Паулина дел Валие гаснеше — това ми пишеха Фредерик Уилямс и Нивеа дел Валие; налягаха я старчески болести и предусещането за скорошна смърт. Осъзнали колко много е остаряла, когато Северо дел Валие й занесъл първите бутилки от виното, произведено от онези лозя, дето зрееха късно и които, както били узнали се наричани карменере и давали много меко и гъсто червено вино с малко танин, съперничещо си с най-добрите френски вина, което те нарекли „Виня Паулина“. Най-сетне разполагали с уникален продукт, който щял да им донесе слава и пари. Баба ми го опитала внимателно. „Жалко, че няма да мога да го вкусвам с наслада, други ще го пият“, казала само и повече не отворила дума за него. Нямало го шумния изблик на радост, нито самодоволните коментари, които обичайно съпътстваха предприемаческите й триумфи — в края на нейния разточителен живот я обземаше смиреност. Най-недвусмисленият знак за нейната слабост било ежедневното присъствие на добре познатия ми свещеник с потънало в мръсотия расо, който обикаляше смъртниците, за да им измъкне богатството. Не знам дали по своя воля, или по внушението на този стар вестител на смъртта, баба ми забутала в дъното на едно мазе прословутото митологично легло, в което бе прекарала половината си живот, и на негово място наредила да сложат войнишки нар с постелка от конска грива. Това ми се стори много тревожно предзнаменование и едва засъхнала калта по пътищата, съобщих на съпруга си, че трябва да отида в Сантяго, за да видя баба си. Очаквах известна съпротива, но стана точно обратното — за по-малко от двайсет и четири часа Диего уреди откарването ми с каруца до пристанището, откъдето щях да се кача на кораб до Валпараисо и да продължа оттам с влака до Сантяго. Адела изгаряше от желание да дойде с мен и какво ли не направи — присядаше често-често в скута на баща си, хапеше ушите му, подръпваше бакенбардите му, удари го на молби, докато накрая дон Себастиан отстъпи пред този пореден неин каприз, въпреки че доня Елвира, Едуардо и Диего не бяха съгласни. Нямаше нужда да излагат причините — не ми беше трудно да отгатна, че не смятаха за много подходяща обстановката, която бяха доловили в дома на баба ми и че според тях аз не бях достатъчно зряла, за да се грижа както трябва за едно момиче. И така, заминахме за Сантяго с едно приятелско германско семейство, което пътуваше със същия кораб. Носехме талисман със светото сърце на Исус Христос, увиснало на вратовете ни, за да ни закриля срещу всяко зло, амин, както и пари, пришити в платнена торбичка за корсета, строги указания да не влизаме в разговор с непознати и багаж, повече от достатъчен за едно околосветско пътешествие.