Изгубената реликва [bg]

Тогава я намерих — добави Мими тъжно. — Седеше сама в градината, неутешима. Прегърна ме. И двете плакахме, когато ми каза, че трябва да си тръгне и вече никога няма да се видим. Пожелах да отида с нея. Тя ми каза: „Полудя ли момиче?! Тук имаш работа. Аз не мога да ти предложа много. Единствените пари, които ще имам, са монетите, които ще получа, като заложа гривната и тези обеци“. Аз обаче настоях, че искам да съм с нея. „И картата — казах й. — С картата пак ще си богата.“ Габриела не се интересуваше от това. „Загубих моя Лео!“ — само това повтаряше. „Лео искаше да я използваш — настоях аз. — Нека отида до стаичката да я донеса…“

Гласът на Мими секна. Обърна бавно глава и се загледа в тъмнеещото море. Когато отново погледна към Бен, той видя, че уморените й старчески очи са пълни със сълзи, които се стичат надолу по лицето й.

— Предадох я… — прошепна тя.

Бен се намръщи, но не каза нищо.

— Върнах се в тайната стаичка — продължи Мими. — Картините на Габриела бяха подпрени до стената. Намерих Гоя. Отворих задната част на рамката — знаех как. И направих нещо, за което съжалявам от двайсет години, откакто Исус Христос влезе в живота ми и се покаях за греховете си.

— Запазихте картата за себе си? — попита Бен.

Мими избърса очи.

— Бях само дете. Предполагам, че можех просто да я взема, да я скрия и да си тръгна. Обаче изпаднах в ужас, че Габриела може да научи какво съм направила. На масата имаше листове и моливи. Прекопирах картата и върнах оригинала на мястото му. После се върнах в градината и казах разплакана на Габриела, че Уго ме е видял и ми е попречил да вляза в тайната стаичка. Беше лъжа, но в следващия момент чух да лаят кучетата. Сега Уго наистина ни беше видял. Трябваше да бягаме. Отидохме в града.

Габриела заложи малкото си останали скъпоценности и с парите успя да наеме евтина квартира в много беден квартал на Рим. Работехме каквото намерим. Чистехме. Кърпехме дрехи. Габриела рисуваше нощем и често се докарваше до изтощение с надеждата един ден да успее като художничка. И през ум не й минаваше, че може да стане известна — или че преди да го постигне, ще минат толкова много години. Светът на изкуството тогава беше безмилостен и тесногръд, какъвто е и днес, а в Италия той беше почти недостъпен за жена.

Мими се загледа за момент в пространството, сякаш за да съживи спомените си.

— Не постигна истински успех чак до средата на седемдесетте години, когато беше прехвърлила шейсет. По това време отдавна се бяхме разделили. Живяхме заедно като приятелки близо трийсет години — добави тъжно тя и поклати глава. — И през цялото това време изобщо не й казах, че съм направила копие на картата.