Махалото на Фуко

— Дали всички съществуват? — запита Белбо.

— О, дори има още. Хайде, на работа, направете списъка и да изпращаме. Нищо, че са в чужбина. Между тези хора новините бързо се разпространяват. Сега ни остава само едно. Трябва да обиколим съответните книжарници и да говорим не само с книжарите, но и с клиентите. Между другото споменавайте, че съществува такава и такава поредица.

Диоталеви отбеляза, че не можем да се занимаваме самите ние с такава работа и че ще трябва да се намерят специални хора за пропагандата, а Гарамонд му отвърна, че било наша работа да ги намерим.

— Но никакви разходи, — допълни.

— Ама че задача! — възкликна Белбо, когато се върнахме в стаята.

Но подземните богове ни закриляха, защото точно в този миг влезе Лоренца Пелегрини, по-слънчева от всякога. Лицето на Белбо се озари. Тя видя дипляната и попита какво представлява.

След като научи за проекта на съседното издателство, и тя се запали:

— Чудесна идея! Имам един изключително симпатичен приятел, бивш уругвайски тупамаро, който работи в списание „Пикатрикс“, той непрекъснато ме води на спиритически сеанси. Сближих се с една невероятна ектоплазма208, която, щом се материализира, винаги пита за мен.

Белбо изгледа Лоренца така, сякаш искаше да я попита нещо, но се отказа. Мисля, че беше свикнал да очаква от нея най-странни познанства, но бе решил да внимава само с тези, които можеха да хвърлят сянка върху неговите любовни отношения (дали я обичаше?). И при това споменаване на „Пикатрикс“ той бе отбелязал не толкова аналогията с полковника, колкото присъствието на прекалено симпатичния уругваец. Но Лоренца вече говореше за друго и разказваше как посещавала много от тези малки книжарници, където се продавали книги, каквито „Разбулената Изида“ би публикувала.